Решение № 7417 от 03.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10145/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационни жалба на В. Г. К. срещу решение № 20656/16.06.2025г., постановено по адм. д. № 4272/2024г. на Административен съд – София – град. В касационната жалба на В. К., подадена чрез адвокат Миланова, се обжалва решението на първоинстанционния съд, с което съдебният състав е отхвърлил исковите му претенции по два обективно съединени иска, квалифицирани като такива по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Първият от исковете е за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1 200 000 лева за периода от 09.11.2010 г. до предявяване на исковата молба – 26.04.2024 г., причинени вследствие осъществена дискриминация по чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията по признак „обществено положение“, установена с решение № 494/08.12.2016 г. на Комисията за защита от дискриминация, потвърдено с влязло в сила решение № 11597/31.07.2019 г. по адм. дело № 8182/2017 г. по описа на Върховния административен съд, ведно с претенцията за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Втората искова претенция касае заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 450 520 лева ведно с дължимите законни лихви, считано от 09.11.2010 г. до предявяване на исковата молба – 26.04.2024 г., причинени вследствие осъществена дискриминация по чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията по признак „обществено положение“, установена с решение № 494/08.12.2016 г. на Комисията за защита от дискриминация, потвърдено с влязло в сила решение № 11597/31.07.2019 г. по адм. дело № 8182/2017 г. по описа на Върховния административен съд. Оспореното съдебно решение се сочи като нищожно, недопустимо и незаконосъобразно – касационни основания по чл.209 АПК. Сочи се, че решението е постановено от незаконен състав, поради неразпределение на делото между всички съдии от АС – Монтана чрез електронно разпределение на случаен принцип, в нарушение е на разпоредбите на чл.6 и чл.13 от ЕСПЧ, както и чл.4 и чл.6 от ДЕС, вр. чл.1, чл.17 и чл.47 ХОПЕС, както и чл.7 ЗСВ. Излага се твърдение, че извършените по делото незаконосъобразни действия от страна на първоинстанционния съд са резултат на извънпроцесуален натиск на ислямистки структури и разузнавателни служби, т.е. че не са извършени по вътрешното убеждение на съдебния състав и практически представляват отказ от правосъдие. Оспорва се законосъобразността на разглеждането на двата иска в общо производство. Постановяване на съдебното решение преди приключването на всички фази на съдебното производство, доколкото то предхожда осъществяването на процесуалните действия по поправка на протоколи от съдебни заседания по чл.151 ГПК и отстраняване на явна фактическа грешка по чл. 247 ГПК. Изложени са оплаквания за неизчерпване на доказателствената съвкупност от страна на съдебния състав с цел установяване на обективната истина по делото сред което и отказ да бъде допуснат до разпит свидетеля Е. Ш.. Оспорва се заключението на експерта, изготвено по назначената по делото СТЕ, като същото се счита за изготвено от лице, намиращо се в конфликт на интереси с ищеца, поради наличието на предишни конфликти между двамата, за което се сочи адм.д. № 6656/2016г. на АССГ. Отделно от това се счита, че споровете по двете дела изхождат от общи факти и обстоятелства, което е направило вещото лице предубедено. Излагат се оплаквания и свързани с отказа на съдебния състав да отстрани посоченото вещо лице. В същото оплакване се визират и откази на първоинстанционния съдебен състав да приложи като доказателства по делото две изпълнителни дела – съответно №30351/2013г. на ДСИ при СРС и № 38478/2014г. на ДСИ при СРС. Отправя се оплакване за постановен отказ да бъдат отправени преюдициални запитвания по чл.247, ал.4 ГПК. Като процесуално нарушение се сочи и пропуск на съдебния състав да изготви доклад по делото по реда на чл.146 ГПК което е довело и до пропуск за разпределение на доказателствената тежест, като по този начин касаторът сочи да е бил възпрепятстван да вземе становище по доклада и задължителното му съдържание. Касационната жалба пресъздава фактите и обстоятелствата, на които почива исковата молба, като се излагат оплаквания, че те не са били възприети от страна на първоинстанционния съд. Твърди се немотивираност на съдебния акт, както и на извършените от страна на съдебния състав процесуални действия по отхвърляне на част от заявените от страна на ищеца доказателствени искания. Направено е и особено искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с нарочно поставени въпроси, именно: Представлява ли нарушение на правната норма на чл.47 от ХОПЕС, задължаваща Държавите-членки да осигурят разглеждането на всяко съдебно дело от независим и безпристрастен съд, както и да му осигурят справедлив процес и ефикасни средства за защита, предварително официализиран под формата на постановеното Решение на предварително предоставен от господарите на съдията, подписал обжалваното позорно съдебно решение писмен текст, въпреки че не е проведена и приключена с влязъл в законна сила съдебен акт по преюдициалната процедура по чл.151 ГПК? Представлява ли нарушение на правната норма на чл.47 от ХОПЕС, задължаваща Държавите-членки да осигурят разглеждането на всяко съдебно дело от независим и безпристрастен съд, както и да му осигурят справедлив процес и ефикасни средства за защита зловещото официализиране под формата на обжалваното позорно съдебно решение на предварително предоставен от Господарите на съдията зловещ писмен текст, въпреки, че не е проведена и приключена с влязъл в законна сила съдебен акт преюдициалната процедура по чл.247 ГПК? Допуска ли изискването за справедлив процес, залегнало в чл.47 ХОПЕС Българските съдебни състави да вписват в съдебните актове фактически обстоятелства, които не само, че не отговарят на обективната истина, но и за които не са събрани никакви доказателства по делото? Допуска ли изискването за справедлив процес, залегнало в чл.47 от ХОПЕС българските съдебни състави да изопачават твърденията на жалбоподателя, визирани в жалбата и в писмената защита и да вписват в съдебните актове от името на ищеца твърдения, които са съвсем различни от изложените в исковата молба и писмената защита, които да ползват като псевдо мотиви и да бъде извършен неправомерен отказ от правосъдие и да бъде лишен ищеца от правосъдие и от следващото му се деликтно обезщетение? Допуска ли изискването за справедлив процес, залегнало в чл.47 от ХОПЕС българските съдебни състави да изопачават твърденията на жалбоподателя, визирани в жалбата и в писмената защита и да вписват в съдебните актове фактически обстоятелства, които не само че не отговарят на обективната истина, но и е извършено зловещо изопачаване и извращаване на доказателствата по делото? Допуска ли изискването за справедлив процес, залегнало в чл.47 от ХОПЕС българските съдебни състави да вписват като твърдение, че правят конкретни неверни изводи от съвкупната преценка на представените по делото доказателства, въпреки че по делото не са представени и не са приемани никакви доказателства по установения от закона ред? Допуска ли изискването за справедлив процес, залегнало в чл.47 от ХОПЕС българските съдебни състави да изопачават твърденията на жалбоподателя, визирани в жалбата и в писмената защита и да вписват в съдебните актове фактически обстоятелства, които не само, че не отговарят на обективната истина, но и за които не са събрани никакви доказателства по делото? Допуска ли изискването за справедлив процес, залегнало в чл.47 от ХОПЕС българските съдебни състави да изопачават твърденията на ищеца, визирани в исковата молба и да вписват в съдебните актове от името на ищеца твърдения, които са съвсем различни от изложените в исковата молба, които да ползват като псевдомотиви да извършат неправомерен отказ от правосъдие? По делото (извън срока за обжалване) е депозиран и документ, именуван „Допълнителна касационна жалба“, с изложени аргументи, без същият да е подписан от страната или процесуалния му представител. Ответната страна – Министерски съвет на Република България депозира писмен отговор в срок, с който изразява становище за валидност, допустимост и правилност на първоинстанционния съдебен акт, като счита, че съдебното производство е проведено при съблюдаване на процесуалните норми. Изразява се становище, че отхвърлените доказателствени искания действително са били неотносими към съдебния спор. Възразява се срещу изразеното неуважение спрямо съдебния състав. По повод възражението за нищожност страната се позовава на тълкувателно решение № 1/29.09.2016г. на ВКС. Счита, че по отношение на недопустимостта не са изложени конкретни аргументи, които да бъдат преценени. По отношение на оспорената законосъобразност на решението изразява становище за спазване на материалния закон, съдопроизводствените правила и необходимостта от излагане на мотиви. Обосновава изводът на съдебния състав, че претенциите по отношение на работодателя на ищеца изхождат не от обявената дискриминационна норма, а от заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, която не е била отменена. Изложено е възражение против поисканите доказателства за назначаване на нова СТЕ, както и срещу това за спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Изразено е становище, че поставените въпроси са бланкетни, неотносими към конкретния спор. Направено е възражение за прекомерност на претендираните разноски. Изрично се сочи, че касационната жалба съдържа недопустим език и квалификации, представляващи обиди и заплахи. На последно място се изразява становище за недопустимост на съдебното производство спрямо Mинистерски съвет, поради обстоятелството, че същият не представлява юридическо лице, а на орган на изпълнителната власт за разлика от неговата администрация. Вторият ответник, Държавна агенция за метрологичен и технически надзор (ДАМТН) също депозира писмен отговор на касационната жалба, като оспорва същата. Счита, че не е ненадлежна страна по конкретния спор, тъй като претенцията е от нарушение на подзаконов нормативен акт, който не е бил оспорен или отменен, а по делото, признало упражнена дискриминация на Министерски съвет, ДАМТН не е било надлежна страна, като същото юридическо лице е приложило спрямо ищеца неоспорена и неотменена норма на подзаконов нормативен акт. Изразено е становище за недопустимост на касационната жалба поради съдържанието на многобройни квалификации от явно обиден и клеветнически характер, насочени срещу конкретен съдия от съдебната система. Счита, че поради упоритост и несъобразяване с указанията на първоинстанционния съд жалбата е следвало да бъде върната като недопустима. По съществото на спора, при условията на евентуалност се сочи, че не е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца за наличие на трите кумулативноизискуеми нормативноустанмовени предпоставки за уважаване на исковата претенция. По отношение на касационните възражения за отказ от поправка на съдебен протокол се изразява мнение за правилно постановен отказ, поради просрочие на същото искане, а по същество се изразява мнение за липса на предпоставките да бъде извършена самата поправка. По касационните основания, свързани с неуваженото от страна на първоинстанционния съд искане за отвод на вещото лице се излага становище, според което несъгласието с изготвените от негова страна заключения не може да бъде основание за отвод само по себе си, а наличието на съмнение следва да бъде надлежно обосновано, а не просто породено у съответната страна. По отношение на възражението за недопуснат разпит на свидетел, е изразено становище, че изслушването му е било допуснато при условията на довеждане и след като двукратно не е било осигурено присъствието му в съдебната зала, съдът законосъобразно е процедирал към приключване на съдебното дирене. Що се отнася до отказа от страна на съдебния състав да бъдат приобщени изпълнителни дела, страната счита, че задължение на ищеца е било да обоснове връзката им с предмета на спора, което той не е сторил. На последно място се възразява и срещу разбирането на касатора, че до приключване на процедурата по чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, съдебният състав е недопустимо да извършва други процесуални действия. В съдебното заседание претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са неоснователни. Според участващия прокурор липсват изложените от страна на касатора основания за отмяната на оспорения административен акт. Според становището му, при разглеждане на делото в първата инстанция не са били допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, решението е преценено като обосновано и правилно. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове, предявени от В. Г. К. срещу Държавна агенция за метрологичен и технически надзор и Министерски съвет на Република България с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1 200 000 лева, както и за имуществени вреди в размер на 450 520 лева, ведно със законната лихва, вследствие твърдяна дискриминация по признак „обществено положение“, установена с влязло в сила решение на Комисията за защита от дискриминация. Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е заемал длъжността „главен секретар“ в ДАМТН, като със заповед № П-45/09.11.2010 г. на председателя на агенцията служебното му правоотношение е било прекратено на основание чл. 107, ал. 2 ЗДСл поради получена обща оценка „Неприемливо изпълнение“ при проведена атестация по реда на Наредбата за условията и реда за атестиране на служителите в държавната администрация (НУРАСДА). Съдът е констатирал, че заповедта за прекратяване е била оспорена по съдебен ред, но жалбата срещу нея е окончателно отхвърлена с влезли в сила съдебни решения на Административен съд София-град и Върховния административен съд. Установено е още, че по жалба на К. пред Комисията за защита от дискриминация е било образувано производство относно разпоредбата на чл. 5, ал. 3 НУРАСДА /отм./, предвиждаща, че за длъжностите, при които ръководителят на администрацията е оценяващ, същият изпълнява и функциите на контролиращ ръководител. След проведено административно и съдебно производство, с решение № 494/08.12.2016 г. по преписка № 6/2012 г., оставено в сила с решение № 11597/31.07.2019 г. по адм. дело № 8182/2017 г. на ВАС, КЗД е установила, че посочената правна уредба и практиката по нейното прилагане при атестирането на държавни служители, заемащи ръководни длъжности, включително длъжността „главен секретар“, представляват дискриминация по признак „обществено положение“, тъй като не осигуряват възможност за оспорване на атестационната оценка пред контролиращ орган. При така установените факти първоинстанционният съд е приел, че за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. следва кумулативно да са налице: влязъл в сила акт на КЗД за установена дискриминация; настъпили вреди; и пряка причинно-следствена връзка между дискриминацията и вредите. Съдът е намерил, че първата предпоставка е налице единствено по отношение на Министерския съвет, тъй като именно спрямо него КЗД е установила наличие на дискриминационна нормативна уредба. По отношение на ДАМТН е прието, че липсва установен дискриминационен акт, действие или бездействие, тъй като агенцията единствено е прилагала действащата към съответния момент нормативна уредба, без самостоятелно да е осъществила дискриминационно третиране. Поради това исковете срещу ДАМТН са счетени за неоснователни още поради липса на първия елемент от фактическия състав на отговорността. По отношение на претендираните имуществени вреди съдът е обсъдил заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която, ако ищецът беше продължил да заема длъжността „главен секретар“ в периода от 09.11.2010 г. до 26.04.2024 г., би получил нетни трудови възнаграждения в размер на 347 820,20 лв., докато реално получените от него доходи възлизат на 80 285,73 лв. Въпреки това съдът е приел, че не е доказано по несъмнен начин наличието на пряка причинна връзка между установената дискриминация и претендираните пропуснати ползи. Според съда не може да се направи сигурен извод, че при наличие на възможност за оспорване на атестационната оценка служебното правоотношение на ищеца непременно би било запазено за целия процесен период. Изтъкнато е също, че уволнителната заповед е била потвърдена с влезли в сила съдебни актове като законосъобразна. Относно неимуществените вреди съдът е кредитирал свидетелските показания, от които се установявало, че след прекратяване на служебното правоотношение ищецът е преживял тежки негативни емоционални състояния, изпаднал е в депресия, изолирал се е социално и са настъпили неблагоприятни последици в личния и семейния му живот. Независимо от това съдът е приел, че тези вреди не са пряка и непосредствена последица от дискриминационната норма, а от издадената заповед за прекратяване на служебното правоотношение. Според съда липсват доказателства, че именно невъзможността за възражение срещу атестационната оценка е довела до настъпването на вредите, тъй като не може да се установи с категоричност, че евентуално подадено възражение би довело до различен резултат от атестацията и до запазване на заеманата длъжност. Първоинстанционният съд е обсъдил и направените от ответниците възражения за недопустимост и погасителна давност, като е приел същите за неоснователни. Съдът е счел, че началният момент на давностния срок е датата на влизане в сила на решението на КЗД – 31.07.2019 г., поради което към подаване на исковата молба на 26.04.2024 г. петгодишната давност не е изтекла. Отделно е прието, че липсва идентичност между страните по настоящото дело и предходно приключилото производство, тъй като по предходното дело ответник е била администрацията на Министерския съвет, а не самият Министерски съвет. Въз основа на изложените съображения първоинстанционният съд е достигнал до крайния правен извод, че не са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., поради което е отхвърлил изцяло предявените искове за имуществени и неимуществени вреди, както и акцесорните претенции за законна лихва. С решението си съдът е осъдил ищеца да заплати на Министерския съвет и на ДАМТН направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лева. Обжалваното решение е недопустимо. Предявените искове са с правно основание чл.74, ал.2, вр. ал.1 ЗЗДискр., вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. По силата на първата норма при проведено производство пред Комисията за защита от дискриминация по раздел I ЗЗДискр. всяко лице, претърпяло вреди от нарушение на права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, може да предяви иск за обезщетение, като в случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Според чл.1, ал.1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В процесния случай фактическият състав на предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., включва в кумулативна даденост: 1. влязло в сила решение на КЗД, с което е установено извършването на дискриминация от конкретни органи или длъжностни лица на държавата или общините, изразяваща се в дискриминационен акт, действие или бездействие на държавен орган или длъжностно лице; 2. наличието на претърпяна вреда от този акт, действие или бездействие; и 3. причинна връзка между установената дискриминация и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ. Относно исковете за имуществени и неимуществени вреди, предявени срещу ответника ДАМТН. Така предявените спрямо този ответник искови претенции са недопустими за разглеждане пред системата на административните съдилища към настоящия момент, поради липсата на влязъл в сила акт на КЗД признаващ осъществена от страна на ответника, негов орган или длъжностно лице дискриминация спрямо ищеца. Законът за защита от дискриминация урежда административен и исков ред за защита като процесуално право на лицата е да изберат, кой ред да ползват, тъй като и двете процедури важат за всички случаи на дискриминация срещу всички субекти и целят установяване, санкциониране и обезщетяване актът на дискриминация. Този акт е винаги конкретен, т.е. има свой автор, обстоятелства при които е реализиран и последици, до които е довел. Единствена разлика между обхвата на двата способа се състои в невъзможността Комисията да обезщети претърпените вреди от признатия да е извършен спрямо потърпевшия акт на дискриминация. При благоприятен за жалбоподателя изход това право може да се реализира по реда на чл. 74 ЗЗД, в зависимост от статута на ответника - частноправен субект (пред исковия съд) или административен орган (пред административния съд по реда на ЗОДОВ). Предвид изложеното обстоятелство, настоящият съдебен състав счита, че предявените искове по чл.74, ал.2 ЗЗДискр. срещу Държавна агенция за метрологичен и технически надзор биха били допустими едва след произнасяне на Комисията за защита от дискриминация, тъй като само тя може да установи налице ли е дискриминационно поведение, извършено от ДАМТН, чрез прилагането на НУРАСДА в производството по атестиране на ищеца, довело до освобождаването му от длъжност, което е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на делото по реда на чл. 203 и сл. АПК, вр. чл.74, ал.2 ЗЗДискр. С коментирано Решение № 3352 от 17.05.2017 г. по адм. д. № 379/2017 г. на Административен съд София, оставено в сила с Решение №11597/31.07.2019г., постановено по адм.д. №8182/2017г. на ВАС процесното дискриминационно поведение е признато единствено в отношенията между ищеца и Министерски съвет. ДАМТН не е разполагало с възможност за възражения и представяне на доказателства, не е било страна в това производство. Това обстоятелство води настоящия съдебен състав до извод, че в случая не е налице задължителна предпоставка за провеждане на производството, поради което исковата молба като недопустима в тази част, е следвало да бъде оставена без разглеждане а производството прекратено. В този смисъл позицията на ВАС за това разбиране ясно е изразена например с Определение № 5921 от 25.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3871/2012 г., VII о. Като не е сторил горното, съдебният състав е постановил недопустимо в тази част решение, което следва да бъде обезсилено, а производството прекратено. Относно исковете за имуществени и неимуществени вреди, предявени срещу ответника МС. Конституирането на Министерски съвет като ответник по делото е довело до постановяване на съдебен акт с участието на ненадлежна страна, поради което актът е недопустим спрямо него. МС като централен държавен орган с обща компетентност не притежава статут на юридическо лице по арг. от чл. 20, ал. 1 от Закона за администрацията (ЗА). С такъв статут разполага Администрацията на Министерския съвет (АМС), съгл. чл. 40, ал. 3 от ЗА, указващ, че АМС е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка. В императивната норма на чл. 205 от АПК законодателят изрично е рагламентирал ответника, срещу когото следва да се насочи искът, а именно - срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Съгласно чл. 40, ал. 3 от Закона за администрацията Министерският съвет се подпомага от Администрация на Министерския съвет, която е юридическо лице на бюджетна издръжка. Поради това, при спазване изискването на чл. 205 АПК, надлежен ответник по предявения иск е именно Администрацията на Министерския съвет, а не Министерският съвет като колективен държавен орган. Това обстоятелство е валидно със същата сила и за исковете с правно основание чл.74, ал.2 ЗЗДискр., където изрично е предвидено, че искът се предявява по реда на ЗОДОВ, който ред включва и специалната уредба за това кой следва да бъде ответник, т.е. срещу кого следва да бъде насочена исковата молба. Неправилното конституиране на този ответник по делото засяга процесуалната му легитимация в процеса, която е абсолютна предпоставка за допустимост на съдебното производство спрямо него. Правилното конституиране на страните е служебно задължение на съда и след като в производството е участвала ненадлежна страна, постановеното решение е недопустимо в тази част и следва да бъде обезсилено по отношение на МС, а делото в същата част да бъде върнато на първоинстанционния съд за изпълнение на процесуалните му задължения по чл.205, ал.2 АПК, т.е. за указване на надлежния ответник. Следва да се има предвид и че по отношение на Администрацията на Министерския съвет са изложени твърдения за влязъл в сила съдебен акт, постановен по спор между същите страни, със същия предмет и на същото основание – Решение № 251 от 17.01.2022 г. по адм. д. № 6656/2016 г. по описа на Административен съд – София-град. След отстраняване на констатираните нередовности в дискрецията на първоинстанционния съд е преценката за пълно съответствие на предмета по настоящия иск и решеният съдебен спор. Искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС относно изброените по-горе и в касационната жалба въпроси е неоснователно. Съгласно чл. 628 ГПК вр. чл. 144 АПК и § 2 от ДР на ДОПК съдът прави запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Анализът на нормата, както и на разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК налага извод, че запитване може да бъде направено при неяснота относно тълкуването на приложимите разпоредби на правото на Европейския съюз, относими към конкретния правен спор. На първо място поставените въпроси ищецът се опитва да обвърже с правния спор, по който обаче настоящия съдебен състав не дължи произнасяне именно поради изначалната недопустимост на разглеждането му. След като не се произнася по съществото на спора, поставените въпроси изначално няма как да съдействат за разрешаването на тази недопустима претенция. На второ място, преюдициалното запитване следва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване дали е налице противоречие на националното право с норми на европейското право. От една страна обаче такава норма не може автоматично да бъде чл.47 ХОПЕС, тъй като действието на Хартата не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат „в приложното поле на общностното право“, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. В процесния случай нито един от формулираните от касатора въпроси не касае установяване противоречие на националното право с норми на европейското право, като такова обективно противоречие изобщо не е посочено и обосновано от касатора в поставените въпроси. Както бе споменато, не се търси и тълкуване на конкретна правна норма, обхващаща предмета на спора – присъждане на обезщетение от дискриминация, която да бъде привързана към чл.47 ХОПЕС. По изложените съображения искането е неоснователно и следва да се остави без уважение. При този благоприятен за касатора изход на спора, в тежест на Министерски съвет и Държавна агенция за метрологичен и технически надзор, следва да се присъдят разноски за настоящата съдебна инстанция в размер на евровата равностойност на 2250,00 лева, която сума не е прекомерна съобразно правната и фактическа сложност по делото, ведно с евровата стойност на заплатената д.т. от 05,00 лева. По разноските извършени пред първа инстанция следва да се произнесе първоинстанционния съд съобразно крайния резултат от спора. Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,