Определение № 3237 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4460/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Община Благоевград, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт Р. Г. против определение № 994/12.08.2025г. постановено по в.гр.д. № 475/2025г. по описа на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение подадената от частния жалбоподател молба за изменение на постановеното по делото решение № 315/13.06.2025г. в частта за разноските посредством намаляване на възнаграждението за адвокат, присъдено в първата инстанция съразмерно на уважената част от иска. Община Благоевград поддържа, че въззивният съд е следвало да съобрази изхода на делото пред него и съобразно него, освен разноските пред него, да редуцира и размера на присъдените на страните съдебни разноски пред първата инстанция, така че той да е съразмерен на уважената и на отхвърлената част от иска. Въззивният съд в решението си не е сторил това, поради което е следвало да уважи молбата за изменение на решението в частта на тези разноски. Частна жалба е подадена и от адв. П. З. против същото определение в частта, с която на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, посредством увеличаване на определеното в нейна полза по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение за защита на въззиваемата – ищца по делото. Адв. П. З. поддържа, че минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед уважената част от иска /2000 лева/ е в размер на 500 лева. Счита, че въззивният съд при определяне на възнаграждението не е взел предвид величината на защитавания интерес /цената на иска/, обема и сложността на извършената дейност от адвоката, както и дали тази дейност изисква висока компетентност и знания с оглед фактическата и правна сложност на конкретното дело, нито конкретно извършената от адвоката работа по делото. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – въззивник и въззиваем по делото, с правен интерес от обжалване на съответната неблагоприятна за всеки от тях част от въззивното определение и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. Установява се от данните по делото, че в решението си по делото чието изменение в частта за разноските се претендира, Окръжен съд - Благоевград е ревизирал първоинстанционно решение на Районен съд - Благоевград, при което на основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД е осъдил Община Благоевград да заплати на Т. Б. К. с ЕГН [ЕГН] сумата от 2000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от травматично увреждане на здравето, в причинно-следствена връзка със спъването й в неравност при движение по тротоара до оградата на Пето средно училище „Георги Измирлиев“ – Б. и падането й на 01.09.2024г., ведно със законната лихва от датата на инцидента – 01.09.2024г. до окончателното плащане на сумата, като за разликата до пълния предявен размер на иска от 10000 лева е отхвърлил иска като неоснователен. При този резултат съдът присъдил съразмерни разноски на страните за въззивното производство, както следва: на адв. П. З., процесуален представител на ищцата – адвокатско възнаграждение определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 200 лева, а на Община Благоевград – юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева. При разпределяне на отговорността за разноски по делото въззивният съд не се е произнесъл по разноските присъдени с първоинстанционното решение въпреки променения краен резултат. С него на адв. П. З., процесуален представител на ищцата е присъдено адвокатско възнаграждение определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 650 лева. За да остави без уважение подадената от адв. П. З. молба за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд без да изложи конкретни мотиви, приел, че определеното адвокатско възнаграждение е справедливо. Молбата на община Благоевград за изменение на решението в частта за разноските, чрез ревизиране на присъдените такива с първоинстанционното решение с оглед изхода на делото пред втората инстанция, въззивният съд приел за неоснователна поради това, че във въззивната жалба няма искане за изменение на решението в частта за разноските, съобразно изхода на спора. Обжалваното определение е недопустимо. В исковия процес отговорността за разноски има относителна самостоятелност, тъй като не е правна последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само след като бъде сезиран /мотиви към т. 8 от ТР № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС/. Когато съдът е надлежно сезиран с искане за разноски, разпределението на отговорността за тях е обусловено от разрешаването на материалноправния спор и може да се реализира само в образуваното по този спор съдебно производство. Съгласно чл. 80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. А съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по направеното пред него искане за разноски. Първоинстанционният съд се произнася по отговорността за разноски, когато е надлежно сезиран като извършва преценка след анализ на представени по делото доказателства за извършени разходи съобразно правилата на чл. 78 от ГПК. В случаите когато отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение, въззивният съд следва да преразгледа и въпроса за отговорността за разноските, доколкото той е обусловен от разрешаването на материалноправния спор и от изхода на спора. В случаите когато отменя изцяло или отчасти въззивното решение като неправилно, касационният съд също следва да преразгледа и въпроса за отговорността за разноските, доколкото той е обусловен от изхода на спора. Преценката на въззивния съд, съответно на касационния съд в този случай съставлява последица от уважаването или отхвърлянето на предявените искове и за извършването й е достатъчно направеното от страните искане за присъждане на разноски. Искането за разноски е функционално обусловено от изхода на спора и може да обхване не само направените пред съответната инстанция разноски, но и тези пред долните инстанции. Списък на разноските по чл. 80 от ГПК се представя само пред инстанцията, пред която те са направени. Когато те вече са били посочени по реда на чл. 80 от ГПК, но постановеният по делото резултат изключва отговорността по чл. 78 от ГПК за носенето им от противната страна, нов списък заедно с жалбата срещу съдебния акт не се представя и не е условие за допустимостта на молба за изменение на съдебния акт в частта за разноските. Изпълнението на изискването по чл. 80 от ГПК е процесуално действие на страната, което по-горната инстанция е длъжна да зачете при постановяването на резултат, различен от обжалвания, обуславящ правото на тази страна на разноски по делото. В този смисъл определение № 121/11.04.2019г. по т.д. № 3070/2017г. на ВКС, II ТО; Определение № 37/31.01.2017г. по ч.гр.д. № 7/2017г., III ГО; Определение № 247/10.07.2017г. по ч.гр.д. № 1541/2017г., III ГО и др. Ето защо при надлежно сезиране въззивният съд, с оглед възприетия с постановеното от него решение нов изход на спора е бил длъжен, с оглед заявеното от ищеца искане, да изчисли размера на заплатените разноски в първоинстанционното производство, пропорционално между страните, съобразно изхода на правния спор. Понеже не го е направил, всяка от страните е направила искане по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. За допустимостта на тези искания въззивният съд не е извършил служебно дължимата проверка. Молбите са подадени в срок от всяка от страните. Молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските на адв. П. З. е във връзка с размера на определеното адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, а тази на община Благоевград във връзка с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл само за част от искането й за присъждане на разноски – за тези, направени пред въззивната инстанция, но не и за разноските, направени пред първата инстанция. Или, и двете искания са за изменение, а не за допълване на решението в частта за разноските. И двете молби са били недопустими, защото и двете страни не са представили списък на разноските съгласно процесуалното задължение по чл. 80 от ГПК пред въззивната инстанция, а представеното в производството доказателство за направен един или повече разходи не може да замени списъка по чл. 80 от ГПК и свързаните с непредставянето му правни последици по чл. 80, изр. 2 от ГПК /т. 9 и т. 2 от ТР № 6 от 6.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС/. Правна последица от неизпълнението на това задължение, уредено в закона като положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните е, че страната няма право да иска изменение на решението в частта за разноските. А преценката за допустимостта, която съдът извършва служебно, винаги предхожда тази по основателността, тъй като е нейна предпоставка и съставлява пречка за обсъждане на доводите по същество, ако не е налице. На това основание въззивното определение, с което молбите са оставени без уважение, е недопустимо като постановено по ненадлежно упражнено от всяка от страните право да искат изменение на решението. Като недопустимо обжалваното определение следва да бъде обезсилено. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение