Определение № 461 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 232/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Л. А., чрез адв. А. Г., срещу разпореждане № 6515/06.12.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2194/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което е върната частна касационна жалба с вх.№ 30920/03.12.2024 г., подадена от С. А., чрез адв. А. Г., срещу определение № 5241/28.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2194/2024г. по описа на Окръжен съд - Варна, като недопустима- подадена срещу съдебен акт, който не подлежи на обжалване. Частната жалба съдържа доводи за неправилност на атакуваното разпореждане, като се иска неговата отмяна. Сочи се, че съгласно чл. 121 ГПК определението във връзка с подсъдността подлежи на обжалване. Твърди се, че даденото разрешение от въззивния съд е в противоречие с приетото в ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. дело № 5/15 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това се поддържа, че съгласно чл.7 ЗЗДН, компетентен да наложи мярка за защита е районният съд, в района на който пострадалото лице фактически пребивава към момента на подаване на молбата, както и че неспазването на подсъдността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу разпореждане, което подлежи на обжалване с частна жалба, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Делото пред Районен съд –Варна е било образувано по молба за незабавна защита от домашно насилие по чл. 18, ал. 1 ЗЗДН от М. Т., в лично качество и като законен представител на децата С. и М. А., срещу С. А. – баща на децата. В молбата са изложени твърдения, че молителката е живяла на семейни начала с ответника от 2006 г. до 2022 г., когато се разделят. Изложени са твърдения, че в периода от 26.08.2024 г. до 16.09.2024 г. ответникът е проявил психическо насилие спрямо молителката и децата, което се изразява в отписване на детето С. С. А. от учебното му заведение без знанието и съгласието на детето и молителката; непредоставянето на молителката на информация за това къде се намират децата, въвличане на децата в конфликта между родителите, чрез използване посещението им при бащата, за да бъде принудена молителката да подпише споразумение за родителски права; лишаване на децата от посещение на първия учебен ден. С молба от 24.09.2024 г. ответникът С. А. е направил възражение за местна неподсъдност на спора, относно искането за защита спрямо децата С. и М. А., като се е позовал на изменението на чл. 7 ЗЗДН. С определение № 10714/24.09.2024 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение възражението, като е приел, че е местно компетентен да се произнесе по спора. Последното е обжалвано от С. А., като въззивният съд с определение № 5241/28.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2194/2024 г. е оставил без уважение частна му жалба, като е приел, че в случая М. Т. е подала молба за незабавна защита от домашно насилие срещу С. А. не само спрямо себе си, но и спрямо децата си С. и М. А., на които се явява законен представил и спрямо които упражнява родителски права. Прието е, че доколкото майката на децата М. Т. се намира фактически в [населено място] към момента на подаване на молбата и предвид, че тя е техен законен представител и цели да охрани в най-голяма степен техните права и законни интереси, то следва да се приеме, че именно Районен съд -Варна е компетентен да се произнесе по молбата за защита от домашно насилие и спрямо децата. Срещу въззивното определение е подадена жалба с вх.№ 30920/03.12.2024 г. от С. А., която е върната като недопустима с обжалваното разпореждане № 6515/06.12.2024 г. на администриращия съд. Съдът е констатирал, че жалбата е подадена срещу въззивно определение, с което е оставена без уважение частна жалба срещу определение, с което е оставен без уважение отвод за местна неподсъдност на спора. Позовавайки се на постановките на т. 9, б. „в“ от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че това определение на окръжния съд е окончателно. Настоящият състав достига до същите изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК на касационно обжалване подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото (т. 1) и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие (т. 2). Определение № 5241/28.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2194/2024 г. на Окръжен съд – Варна не е от категорията на посочените в чл. 274, ал. 3 ГПК. С него е потвърдено определение, с което е оставен без уважение отвод за местна неподсъдност на спора, т. е. не е налице хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определението не е дадено разрешение по същество на друго производство, нито е прекратено развитието на такова, а е разрешен процесуалният въпрос относно местната подсъдност на спора, следователно не е налице и хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Според разпоредбата на чл. 121 ГПК определението във връзка с подсъдността може да бъде обжалвано от заинтересованата страна, но тази разпоредба урежда въззивното обжалване на постановено определение по подсъдността. Съгласно разясненията, дадени в т. 9 "в" от ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради неподведомственост /чл. 15, ал. 2 ГПК/ или неподсъдност /чл. 121 ГПК/ подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. В този случай първоинстанционният съдебен акт има преграждащ характер, защото е пречка за развитието на делото пред сезирания съд поради липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, свързана с допустимостта на исковото производство. Прието е, че разпоредбите на чл. 15, ал. 2, чл. 121 и чл. 122 ГПК са идентични с разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и чл. 93, ал. 2 ГПК (отм.), поради което постановките на т. 5 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. В цитираното тълкувателно решение е посочено още, че определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставен без уважение отводът за неподведомственост, респективно за неподсъдност, не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е от категорията на актовете, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК. Изложеното налага извода, че само определенията по подсъдността, които имат преграждащ характер, тъй като препятстват развитието на производството пред сезирания съд, подлежат на касационно обжалване. Определение № 5241/28.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2194/2024 г. няма такъв характер. С оглед на това, правилно Окръжен съд – Варна е върнал като недопустима жалбата, подадена от С. Л. А. против определение № 5241/28.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2194/2024 г. по описа на съда, тъй като същото не подлежи на обжалване. Приетото в атакуваното разпореждане е в съответствие с разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В случая не намира приложение ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. дело № 5/15 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото със същото е даден отговор на въпроса кои са определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, респ. кои от тях подлежат на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Както се посочи по-горе в мотивите, определение № 5241/28.11.2024 г. не представлява разрешаване на самостоятелно производство с обособен предмет, който се развива в или извън исковия процес и няма привременен характер, за да може да се определи като подлежащо на обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, така както е постановено в ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. дело № 5/15 г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения настоящият състав намира, че подадената частна жалба е неоснователна, а обжалваното пред настоящия състав на ВКС разпореждане следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение