Определение № 50213 от 28.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1303/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца П. Н. П. срещу решение № 260507 от 22.01.2021г. по в.гр.д.№ 3467/2020г. на Софийски градски съд за потвърждаване на решението по гр.д.№ 81590/2017г. на СРС, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК съществуване на вземане по чл.240,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.4 и чл.14 от ЗПК-отм. и чл.99,ал.4 ЗЗД на „Макроадванс”АД срещу П. П. в размер на 4 274.84 евро -непогасена главница, дължима на месечни вноски за периода 30.07.2012г.-29.03.2014г. по сключен с „Юробанк България” АД договор за потребителски кредит № 219-34/2009г. от 29.07.2009г., ведно с законната лихва от датата на подаване на заявлението, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК - 10.08.2017г. Решението в частта за отхвърляне на иска поради изтекла обща погасителна давност за разликата до пълния предявен размер от 10 000 евро, дължими месечни погасителни вноски за периода 29.08.2009г. - 29.07.2012г., е влязло в сила. В касационната жалба е въведено оплакване, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК Оспорва се правилността на извода, основан на заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, че кредитът е усвоен от кредитополучателя. Твърди се, че това обстоятелство не е установено от ищеца в условията на пълно и главно доказване. Изразява се и несъгласие с извода за приложимост на петгодишна, а не тригодишна погасителна давност по съображения, че погасителните вноски имат характер на периодични плащания с оглед критериите, очертани в ТР №3/2012г. на ОСГТК на ВКС. На трето място се оспорва правилността на извода, че на касатора е връчено уведомлението за извършената от банката-цедент в полза на ищеца цесия, с оглед на което касаторът не дължи плащане на новия кредитор. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/„ Следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице и направените в него констатации, които обаче очевидно не се основават на събрани и приети по делото доказателства?” 2/„Следва ли въззивният съд са отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и отговора?” По въпросите е въведена допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1,предл.второ ГПК с позоваване съответно на решенията по гр.д. № 612/2018г. на ІІІ г.о. и по гр.д. № 3827/2019г. ІV г.о. на ВКС. 3/Поради твърдяно противоречие с ТР №3/2011г. на ОСГТК на ВКС се иска допусне на ожалването по въпроса „Задължението за изплащане на банков кредит, уговорено на вноски, попада ли в хипотезата на чл.111,б. „в” ЗЗД?” Въведен е и довод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Аргументи не са изложени. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Предмет на предявения иск е вземането на цесионера за дължима от кредитополучателя главница по договор за потребителски кредит от 2009г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Въззивната инстанция е приела за безспорно, че с Договор за потребителски кредит № 219-34/2009г. от 29.07.2009г. между „Алфа банк-клон България” (с правоприемник Юробанк България”АД) и кредитополучателя П. П. е договорено предоставяне на банков кредит за текущи потребителски нужди в размер на 10 000 евро, който следвало да бъде погасен на 56 равни месечни вноски като последната е с падеж 29.03.2014г. Въз основа на приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза, е прието за установено, че съгласно представеното на вещото лице извлечение от разплащателна сметка с титуляр кредитополучателя, сметката е заверена със сумата на предоставения кредит в размер на 10 000 евро на 29.07.2009г. като по този начин кредитът е изцяло усвоен; от предоставеният кредит са изтеглени суми в брой в размер на 9 819,95 евро и са заплатени такси в размер на 175 евро; Към датата на прехвърляне на вземането - 23.06.2011г., дължимите суми по процесния договор са в размер на 12 015,83 евро, от които - 10 000 евро главница и 2 015,83 евро - договорна лихва за периода от 29.08.2009г. до 23.06.2011г. Цесията е осчетоводена в счетоводството на цесионера на 24.06.2011г. Общият размер на дължимите суми към 10.08.2017г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед на изпълнение по реда на чл.410 ГПК е в размер на 18 004,59 евро, от които 10 000 евро главница. По съображения за кредитиране на заключението и направените в него фактически изводи като компетентни и добросъвестни, при пълно и задълбочено изследване на представените доказателства и даден изчерпателен и обоснован отговор на поставените задачи, както и с оглед факта на неоспорване на заключението, въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на въззивника, че процесната сума не е била предоставена и усвоена от кредитополучателя. Счетено е за установено по несъмнен начин, че разплащателната сметка на кредитополучателя е била заверена със сумата на предоставения кредит в размер на 10 000 евро на 29.07.2009г., след което е изтеглена в брой сумата 9 819,95 евро и са заплатени такси в размер на 175евро, като по този начин кредитът е изцяло усвоен. Обсъдено е, че качеството си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество извлича от представения по делото Договор за прехвърляне на вземания от 24.06.2011г., по силата на който „Алфа банк-клон България" АД, в качеството на цедент, е прехвърлил на „Макроадванс“ АД, в качеството му на цесионер, вземания на цедента към трети лица, включително и към ответника. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че като длъжник по договора не е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия и тя няма действие спрямо него. Аргументирано е, че съгласно представените доказателства, цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД с пълномощно с нотариална заверка на подписите от 24.06.2011г. и в изпълнение на разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД „Макроадванс.“ АД, в качеството на пълномощник на „Алфа банк”, е изпратил до длъжника уведомление за извършената цесия с изх.№ YCL06708 от 29.05.2017г., получено лично от адресата на 01.06.2017г. видно от представената разписка. Въззивната инстанция е приела, че по този начин цесията е надлежно съобщена, с което прехвърлянето на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал.4 ЗЗД. Като допълнителен аргумент (предвид релевираните във въззивната жалба оплаквания, че представеното по делото известие за доставяне е оспорено) е изложено, че дори да се приеме, че преди завеждане на иска, длъжникът не е получил уведомлението по чл. 99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия, това е сторено с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложените към нея договор за цесия, уведомително писмо по чл. 99, ал.3 ЗЗД и пълномощно от цедента за цесионера; че е налице хипотезата, при която изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право с позоваване на решението по по т. д. № 2352/2013г. на II т.о. на ВКС. По тези съображения е даден отговор, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария кредитор. По възражението за приложение на кратката погасителна давност са изложени правни аргументи, че процесното вземане произтича от договор за кредит, разновидност на договора за заем, а за вземания, произтичащи от договор за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД (с позоваване на практиката на ВКС, обективирана в решенията по гр. д. № 110/2011 г., IV г.о, по гр. д. № 795/2010 г., IV г.о., по гр. д. № 523/2011 г., III г.о). Обосновано е, че задължението за плащане на усвоената заемна сума няма характер на периодично и не попада в хипотезата на чл. 111, б. „в" ЗЗД, а се погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, паради което възраженията на въззивника в противоположния аспект са неоснователни. Споделени са и съображенията на първоинстанционния съд, че давността е прекъсната с депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК - на 10.08.2017г. и петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД е изтекла за неплатените задължения за главница по месечните погасителни вноски с падеж преди 10.08.2012 г. - т. е. за периода от 29.08.2009г. до 29.07.2012г. За остатъка от вноските за периода от 30.07.2012г. до 29.03.2014г. в размер на 4 274,84 евро, давността не е изтекла и искът за тези суми и период е основателен и правилно е бил уважен. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Отсъства основание за преценка въззивното решение да е очевидно неправилно. Доводът за очевидна неправилност не е подкрепен с релевантни съображения. Основанието за директен достъп до касационен контрол следва да бъде надлежно обосновано от касатора и не подлежи на служебно установяване от съда, а в случая от съобразителната част на обжалваното въззивно решение не са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на окръжния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Първият въпрос от изложението е некоректно поставен, в него се съдържа заложена предпоставка, твърдение на касатора, че заключението на вещото лице и направените в него констатации „очевидно не се основават на събрани и приети по делото доказателства”, при положение, че страната не е възразила при изслушването на вещото лице при приемането на заключението в съдебното заседание, не е оспорила заключението, не е релевирала несъгласие с констатациите, не е поддържала, че не е достатъчно пълно и ясно, или, че не е обосновано, не е направила искане по делото да бъдат приобщени материалите от проверката на експерта в банката-кредитодател. Задача към експерта е поставена единствено от ищеца (ответникът не е заявил такова доказателствено искане). Ищецът е възложил на експертизата да даде отговор на поставените от него въпроси „след запознаване с материалите по делото и със счетоводните книги, водени от „Алфа банк”, в това число кредитното и счетоводното досие на П.. Вещото лице е изпълнило задачата съобразно поисканото от ищеца и възложеното от съда. Същевременно въззивната инстанция е изложила подробни съображения защо следва да се кредитира експертното заключение. Несъгласието на касатора с констатациите на вещото лице, кредитирани от съда, не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на касационния контрол, тъй като доводите му в тази насока съставляват оплакване за неправилност, преценката за наличието на който порок е извън фазата по допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос също няма правна характеристика, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения, чието наличие е ирелевантно за производството по чл. 288 ГПК. Същевременно това касационно по своята същност оплакване е изцяло несъответно на мотивите към въззивното решение, в които е даден обстоен отговор на оплакванията на въззивника. Отговорът на третия въпрос е даден в константната практика на ВКС, обективирана не само в цитираните във въззивния акт решения по чл.290 ГПК, която практика решаващият състав на Софийски градски съд изцяло е съобразил при формиране на изводите си, но и в решенията по т.д.№ 1157/2018г. и по т.д.№ 237/2019г. и двете на ІІ т.о. на ВКС. В решение № 38 от 26.03.2019г. по т.д.№ 1157/2018г. съставът на ВКС е дал отговор на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато - уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. По отношение на договора за кредит изискването за относително самостоятелност на периодичното задължение и характерната за престациите и на двете страни по договора периодичност (ТР № 3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС) не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части ( чл. 66 ЗЗД ). Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в" ЗЗД. Поради това изключено е по поставения трети въпрос въззивният акт да е постановен в отклонение от разрешението, дадено в ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът следва да заплати на насрещната страна разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба от юрисконсулт с приложено пълномощно, което възнаграждение съдът определя в размер на 100лв. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.