Определение № 9627 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8621/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. Ч., гражданин на Украйна, чрез адв. Д. Танчев против Определение № 4135 от 12.05.2026 г., постановено по адм. дело № 999/2026 г. по описа на Административен съд – Бургас, както и по частна жалба на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез процесуален представител, против същото определение. С обжалваното определение Административен съд – Бургас е оставил без разглеждане жалбата на Г. Ч. срещу писмо с изх. № РПЦБ-01-207/23.04.2026 г. на директора на Регистрационно-приемателен център – Бургас, ПМС – Баня, и е прекратил производството по делото. Приел е, че писмото има уведомителен характер и не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, поради което не подлежи на самостоятелно оспорване. Същевременно съдът е разпоредил заявление с вх. № РПЦБ-01-206/23.04.2026 г. да бъде изпратено на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. В частната жалба на Г. Ч. се поддържа, че определението е неправилно. Твърди се, че оспореното писмо не представлява само уведомление, а съдържа властническо волеизявление, с което разглеждането на подадената от него молба за международна закрила фактически е отложено до изтичане на срока на предоставената му временна закрила. Поддържа се, че писмото обвързва предприемането на последващи действия с изтичането на временната закрила на 04.03.2027 г. и с потвърждаване на молбата от страна на заявителя. Посочва се, че по този начин се засягат непосредствено правата и законните му интереси. Жалбоподателят се позовава и на решение на Съда на Европейския съюз от 20.11.2025 г. по дело C-195/25, Framholm, както и на разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО, Директива 2011/95/ЕС и Директива 2013/32/ЕС. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В частната жалба на председателя на Държавната агенция за бежанците се поддържа, че писмото няма характер на индивидуален административен акт и че правилно жалбата срещу него е оставена без разглеждане. Оспорва се и разпореденото от първоинстанционния съд изпращане на заявлението до председателя на ДАБ, като се твърди, че след като съдът е приел липса на подлежащ на обжалване административен акт и е прекратил производството, не е разполагал с правомощие да разпорежда подобно действие. Частните жалби са подадени в срок, от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество, частната жалба на Г. Ч. е основателна, а частната жалба на председателя на Държавната агенция за бежанците е основателна само в частта относно разпореденото изпращане на заявлението, но не по изложените в нея съображения. От данните по делото се установява, че на 23.04.2026 г. Г. Ч. е подал до председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет заявление, с което е поискал предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. В заявлението се сочи решение на Съда на Европейския съюз по дело C-195/25, Framholm, и се поддържа, че наличието на предоставена временна закрила не препятства подаването и разглеждането на молба за международна закрила. На същата дата директорът на Регистрационно-приемателен център – Бургас, ПМС – Баня, е изпратил на жалбоподателя писмо с изх. № РПЦБ-01-207/23.04.2026 г. В него е посочено, че заявлението за международна закрила е получено и регистрирано в Държавната агенция за бежанците, че жалбоподателят е лице, ползващо се с временна закрила, както и че съгласно чл. 68, ал. 1, т. 2 ЗУБ лицата с временна закрила се регистрират като кандидати за международна закрила след прекратяване на временната закрила. Посочено е още, че ако след изтичането на временната закрила жалбоподателят желае да бъде регистриран като кандидат за международна закрила, следва да потвърди молбата си пред служител на ДАБ, след което ще бъдат предприети последващи действия по закон. Безспорно е, че предоставената на жалбоподателя временна закрила е с определен срок до 04.03.2027 г. Спорният въпрос е дали така обективираното волеизявление представлява индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол, или има единствено уведомителен характер. Настоящият състав приема, че при разрешаването на този въпрос определящо е съдържанието на акта и неговото правно действие, а не наименованието му или формата, в която е обективиран. В случая оспореното писмо не се изчерпва с уведомяване на жалбоподателя за обстоятелството, че се ползва с временна закрила, нито само разяснява приложимата правна уредба. С него административният орган изрично е посочил, че след изтичането на временната закрила и след потвърждаване на молбата от страна на заявителя ще бъдат предприети последващи действия по закон. По този начин административният орган е обвързал продължаването на разглеждането на вече подадената молба с настъпването на бъдещо обстоятелство – изтичането на временната закрила – и с допълнително действие на заявителя. Непосредственият ефект от това волеизявление е, че към момента на неговото извършване разглеждането на молбата не продължава. В този смисъл настоящият състав съобразява и приетото от Върховния административен съд в Определение № 5718 от 27.05.2026 г. по адм. дело № 4660/2026 г., постановено при сходна фактическа обстановка, съгласно което, когато от съдържанието на писмото следва, че производството по подадената молба ще продължи едва след изтичането на временната закрила и след потвърждаване на молбата, непосредствената последица е спиране на разглеждането на молбата. При това положение оспореното писмо засяга непосредствено правната сфера на жалбоподателя и представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, подлежащ на съдебен контрол. Следователно неправилно първоинстанционният съд е приел, че жалбата срещу него е недопустима на основание чл. 159, т. 1 АПК. Въпросът дали наличието на временна закрила изключва възможността за подаване и разглеждане на молба за международна закрила, обаче, не следва да бъде разрешаван по същество в настоящото производство. Предмет на настоящия съдебен контрол е правилността на определението, с което първоинстанционният съд е приел, че оспореното писмо не подлежи на съдебен контрол. След като този извод е неправилен, делото следва да бъде върнато на административния съд за извършване на дължимата проверка за законосъобразност на акта. При новото разглеждане административният съд следва да извърши служебната проверка по чл. 168, ал. 1 АПК на всички основания по чл. 146 АПК, в това число и относно изискванията за компетентност на издателя на оспореното писмо. Отделно от това при новото разглеждане на делото следва да бъде съобразено и решение на Съда на Европейския съюз от 20.11.2025 г. по дело C-195/25, Framholm. В посоченото решение Съдът на Европейския съюз е приел, че разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО относно временната закрила не допускат държава членка да отхвърли молба за международна закрила, доколкото с нея се иска предоставяне на субсидиарна закрила, единствено поради това, че кандидатът се ползва с временна закрила. Съдът е приел също, че чл. 18 от Директива 2011/95/ЕС и чл. 33 от Директива 2013/32/ЕС имат директен ефект при посочените в решението предпоставки. Следователно значението на правото на Европейския съюз и на решение Framholm за конкретното административно производство следва да бъде преценено от първоинстанционния съд при разглеждането на жалбата по същество. Това е въпрос на законосъобразност на оспорения акт, а не на процесуалната допустимост на жалбата. По отношение на частната жалба на председателя на Държавната агенция за бежанците следва да се приеме, че същата е основателна в частта, с която се оспорва разпореденото от първоинстанционния съд изпращане на заявление с вх. № РПЦБ-01-206/23.04.2026 г., но не по изложените в частната жалба съображения. Както бе посочено, неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че оспореното писмо не представлява индивидуален административен акт. Поради това производството по жалбата не е следвало да бъде прекратявано. При това положение обаче не може да бъде оставено в сила и разпореденото изпращане на заявлението на председателя на Държавната агенция за бежанците като самостоятелно действие, постановено в рамките на прекратеното от първоинстанционния съд производство. Това действие е предприето въз основа на извода, че оспореното писмо не подлежи на съдебен контрол и че производството следва да бъде прекратено. Ето защо частната жалба на председателя на Държавната агенция за бежанците е основателна в тази част, но не по съображенията, че жалбата на Г. Ч. срещу писмото е недопустима. Тъкмо обратното – жалбата е допустима, а допуснатото от първоинстанционния съд нарушение се състои в неправилното прекратяване на производството и в постановяването на допълнително процесуално действие, без преди това да бъде извършен дължимият съдебен контрол върху оспорения административен акт. Поради изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено изцяло, а делото да бъде върнато на Административен съд – Бургас за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата на Г. Ч.. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Четвърто отделение