Определение № 8291 от 23.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7133/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на И. Д. М. от гр. Банкя, чрез адв. Йотов, срещу Определение № 26313/30.06.2026 г., постановено по адм. Дело № 7907/2026 г. на Административен съд – София-град. Релевирани са доводи неправилност на обжалваното определение като се твърди, че същото е необосновано и постановено при допуснати нарушения на материалния закон. Частният жалбоподател счита, че съдът неправилно не е съобразил доказателствата, свързани с трудовата ангажираност на адресата в гр. София и неудобствата, които придвижването без спряното от движение МПС ще му причини. Счита, че изложените обстоятелства обосновават наличието на лични права и интереси, конкуриращи се със защитимия обществен интерес, като незачитането им е несъразмерно с търсения с наложената мярка ефект. Отправя искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се спре допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на административния акт до окончателното решаване на въпроса за отговорността му. Ответникът не взема становище по частната жалба При извършена служебна проверка за допустимост на частната жалба, съставът на Върховния административен съд приема, че същата е подадена в срока по чл. 230 АПК, срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от страна с правен интерес, предвид негативния за същата резултат. Първоинстанционното производство е било образувано по жалба на И. Д. М. срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 1512451/24.06.2026 г., издадена от инспектор при СДВР – РУ 09, с която на основание чл. 171, т. 2, б. „м“ ЗДвП му е наложена принудителна административна мярка „временно спиране от движение на моторно превозно средство за срок от три месеца“. С жалбата е било направено и искане за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта. След обсъждане на представените по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че искането за спиране е процесуално допустимо, тъй като е направено от адресата на заповедта, който има правен интерес, в рамките на висящо съдебно производство по оспорване на административния акт. По същество съдът е намерил искането за неоснователно. Приел е, че съгласно чл. 172, ал. 6 ЗДвП обжалването на заповедите за прилагане на принудителни административни мерки не спира тяхното изпълнение, като законът установява оборима презумпция за наличие на предпоставките по чл. 60, ал. 1 АПК. Изложил е съображения, че при липсата на специална уредба относно основанията за спиране на изпълнението на тези актове приложение намира разпоредбата на чл. 166, ал. 2 и ал. 4 АПК, поради което предпоставка за уважаване на искането е установяването на значителни или трудно поправими вреди за адресата, които да могат да бъдат противопоставени на презумирания обществен интерес от незабавното изпълнение на мярката. Първоинстанционният съд е приел за установено, че процесната принудителна административна мярка е наложена въз основа на АУАН № 1138651/24.06.2026 г., с който е констатирано нарушение на чл. 104б, т. 1 ЗДвП. Посочил е, че законодателят е предвидил предварително изпълнение на този вид мерки с оглед защитата на особено важни обществени отношения, свързани с безопасността на движението по пътищата и предотвратяването на нарушения, застрашаващи живота и здравето на гражданите. Съдът е обсъдил изложените в жалбата твърдения, че изпълнението на мярката ще затрудни изпълнението на трудовите задължения на жалбоподателя, тъй като ще бъде принуден да използва обществен транспорт вместо личния си автомобил за придвижване между местоживеенето си в гр. Банкя и работното място в гр. София. Приел е обаче, че тези твърдения не са подкрепени с доказателства, от които да се установи настъпването на значителни или трудно поправими вреди по смисъла на чл. 166, ал. 2 АПК, нито че използването на обществен транспорт е обективно невъзможно или би довело до последици, противопоставими по значимост на защитения от закона обществен интерес. Отбелязал е също, че останалите възражения на жалбоподателя касаят законосъобразността на самата заповед и подлежат на обсъждане при разглеждане на спора по същество, а не в производството по искането за спиране на предварителното изпълнение. Въз основа на така изложените съображения първоинстанционният съд е постановил определение, с което е отхвърлил искането на И. Д. М. за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 1512451/24.06.2026 г., издадена от инспектор при СДВР – РУ 09, с която на основание чл. 171, т. 2, б. „м“ ЗДвП е наложена принудителна административна мярка „временно спиране от движение на моторно превозно средство за срок от три месеца“, като е приел, че не са налице предпоставките по чл. 166, ал. 2 и ал. 4 АПК за спиране на предварителното изпълнение на административния акт, тъй като жалбоподателят не е съумял да докаже наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК, а именно, че допускането на предварителното изпълнение на заповедта за прилагане на ПАМ – отнемане на СУМПС за 3 месеца - би довело до на значителни или трудно поправими вреди за адресата. Определението е правилно: Предварителното изпълнение на заповедта за прилагане на ПАМ е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Приложената ПАМ е с превантивен и преустановителен характер, и има за цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения. Според разпоредбата на чл. 166, ал. 4 АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2. Условията на чл. 166, ал. 2 АПК изискват предварителното изпълнение да може да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Като такива частният жалбоподател е изложил големите затруднения, които би изпитал при придвижването си за упражняване на трудовата си дейност. Обосновано според настоящата съдебна инстанция съдът е приел, че жалбоподателят, в чиято тежест е да установи нормативно предписаните изисквания, не е доказал значителна или трудно поправима вреда, която би понесъл като пряка последица от допуснатото предварително изпълнение на ЗППАМ. Соченото обстоятелство за наличие на трудово правоотношение на жалбоподателя с работодател в гр. София правилно не е кредитирано като надлежно доказващо причиняването на значителни или труднопоправими вреди. От представения анекс към трудов договор на първо място не се установява местоработата на жалбоподателя. Обстоятелството, че работодателя е със седалище в гр. София не доказва само по себе си мястото на полагане на трудовата дейност, нито валидността на трудовото правоотношение като такова надлежно регистрирано в Регистъра на заетостта в НАП, съобразно изискванията на чл.62, ал.3 КТ, поради което не водят до категоричен извод за силна затрудненост на ежедневното му придвижване за изпълнение на трудовите задължения и това му причинява значителни вреди. Съответно на това, не се доказват настъпили или предстоящи преки значителни вреди за частния жалбоподател, произтичащи от невъзможност или изключително затруднена възможност за придвижване до работното място. Изложените твърдения в тази насока не са конкретни, а представляват по-скоро опасения, неподкрепени с надлежни доказателства. Като е съобразил тези обстоятелства първоинстанционният съд надлежно е обосновал неоснователността на искането за спиране предварителното изпълнение на ПАМ поради недоказването на значителния или трудно поправим характер на сочените от адресата на акта вреди. Предвид изложеното, обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение