Определение № 18 от 11.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2579/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Ф. П. Ф. срещу разпореждане №837 от 03.11.2021 г. по в.ч.т.д.№609/2021 г. на АС Пловдив. С разпореждането в обжалваната част е върната частна касационна жалба на Ф. П. Ф. срещу определение №172 от 11.08.2021 г. по в.ч.т.д.№609/2021 г. на АС Пловдив, потвърждаващо определение №260273 от 25.06.2021 г. по гр.д.№181/2018 г. на ОС Хасково, с което молбата на Ф. Ф. за освобождаването му от заплащане на държавни такси и съдебни разноски е оставена без уважение. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното разпореждане, като се иска отмяната му. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното разпореждане съдията докладчик е приел, че в указания срок, частният касатор не е изпълнил указанията на съда за внасяне на дължимата по частната касационна жалба, държавна такса в размер на 15 лв. Разпореждането е неправилно. Константна е практиката на ВКС /определение №453 от 27.11.2020 г. по ч.гр.д.№2829/2020 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, определение №295 от 14.08.2017 г. по ч.гр.д.№2652/2017 г. на ВКС, ГК, Трето отделение и мн.др./, според която, макар и съдът да е орган, който е отговорен за събирането на държавните такси им в полза на бюджета, водеща остава ролята му да правораздава и да гарантира достъпа на страните до съдебна защита. Този приоритет налага законът, в частта за държавните такси, да бъде прилаган така, че правото по чл.83, ал.2 от ГПК на лицата в затруднено материално положение да бъде ефективно реализирано, а то може да се окаже накърнено от условието за предварително събиране на държавна такса при обжалване на определението, с което е отказано на страната освобождаване от държавна такса. Докато не бъде разрешен с влязъл в сила акт въпросът за това, дали молителят разполага с достатъчно средства за да заплаща държавна такса или не /който е предмет на производството по чл.83 ал.2 ГПК за освобождаване/, нито един администриращ частните жалби съд, не следва да събира такава, тъй като противното разбиране ще доведе до негативен ефект - като краен резултат съдът ще възпрепятства правото на защита, мултиплицирайки необходимостта от безкрайно произнасяне по един и същи въпрос, в множество абсолютно идентични производства, пред различни инстанции. Настоящият състав възприема изцяло цитираната практика на ВКС, поради което разпореждането в обжалваната част следва да бъде отменено, а делото върнато на въззивния съд за администриране /без внесена държавна такса/ на частната касационна жалба на Ф. П. Ф. срещу определение №172 от 11.08.2021 г. по в.ч.т.д.№609/2021 г. на АС Пловдив. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,