Определение № 50191 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2643/2021 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба от адв. Н. Н. Д., адв. Ж. В. Т. и адв. С. А. Х. – в лично качество и като процесуални представители на Р. М. Р., с искане за допълване на постановеното по настоящото дело решение № 50017 от 21.07.2023 г. в частта за разноските, като на процесуалните представители на Р. М. Р. бъдат определени и присъдени адвокатски възнаграждения с включен ДДС за оказаната от всеки от тях безплатна правна помощ при инстанционното развитие на производството, дължими от „ЗАД „А. България“ АД на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) в размерите, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) в редакцията ѝ към 04.11.2022 г.; присъдените от въззивната инстанция в тежест на доверителя им разноски за първоинстанционното и въззивното производство в общ размер на 32 383 лв. да бъдат намалени, както и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на адв. Т. за производството пред ВКС, което да се възложи в тежест на третото лице–помагач, с оглед осъщественото процесуално представителство и защита по депозираната от него касационна жалба. Молба за допълване на същото решение на ВКС в частта за разноските е постъпила и от „ЗАД „А. България“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, с искане за присъждане в полза на застрахователното дружество на сумата от 7 015 лв., представляваща сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение в производството пред касационната инстанция. И двете молби по чл. 248 ГПК са аргументирани с окончателния изход от спора пред ВКС и новия размер на уважената, респ. – отхвърлената, част от исковата претенция на увреденото лице за дължимото му застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК срещу първата молба са постъпили отговори от „ЗАД „А. България“ АД и Ю. Р. Ю. (трето лице – помагач на страната на ответното застрахователно дружество), чрез процесуалните им пълномощници, с изразено становище за нейната неоснователност. Наведени са твърдения, че дължимото адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде изчислено съгласно НМРАВ в редакцията ѝ преди ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., тъй като договорите за правна защита и съдействие са сключвани преди изменението на този подзаконов нормативен акт с посочения брой на ДВ. Застрахователят счита, че не следва да носи отговорност за разноските, предизвикани от подаването на касационна жалба от третото лице – помагач, а последното навежда твърдение за прекомерност на претендираните от процесуалните представители на увреденото лице адвокатски възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК срещу втората молба е постъпил отговор от процесуалните пълномощници на Р. М. Р. със становище, че претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено и определено съобразно с отхвърлителната част от иска. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Молбите за допълване на решението в частта за разноските са подадени в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирани страни и са допустими. Разгледана по същество, молбата на процесуалните представители на увреденото лице е отчасти основателна, а тази на застрахователното дружество е изцяло основателна, по следните съображения: С решение № 50017 от 21.07.2023 г. по т. д. № 2643/2021 г. по описа на ВКС е отменено решение № 64 от 02.08.2021 г. по в. гр. д. № 237/2021 г. на Апелативен съд – Варна, в следните части: в частта, с която след частична отмяна на решение № 260003 от 12.02.2021 г. по т. д. № 16/2020 г. на Окръжен съд – Силистра е отхвърлен предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на Р. М. Р., за разликата над 405 000 лв. до 600 000 лв.; в частта, с която претенцията за лихви е отхвърлена за времето след 07.02.2020 г. до 21.02.2020 г., и вместо това е осъдено „ЗАД „А. България““ АД да заплати на Р. М. Р. сумата 195 000 (сто деветдесет и пет хиляди) лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му при ПТП на 01.01.2020 г., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 07.02.2020 г., до окончателното ѝ изплащане. В останалите му обжалвани и допуснати до касационен контрол части, с които искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за сумата от 405 000 лв. и отхвърлен за разликата над 600 000 лв. до претендираните 830 000 лв., въззивното решение е оставено в сила. С касационното решението са определени дължимите от ответния застраховател в полза на бюджета на Съдебната власт такси за инстанционното разглеждане на делото, но съдът е пропуснал да се произнесе относно разпределението на отговорността за разноски между страните с оглед окончателния изход от спора и приетия нов размер на справедливото обезщетение за претърпените от Р. М. Р. неимуществени вреди. От данните по делото е видно, че при инстанционното развитие на производството ищецът е бил представляван от адв. Х., адв. Д. и адв. Т. при условията на безплатно предоставена правна помощ на материално затруднено лице, съгласно сключен между него и всеки от адвокатите Договор за правна защита и съдействие (л. 529 от първоинстанционното производство, л. 147 от въззивното производство и л. 64 от касационното производство), като отделни процесуални действия са реализирани от всеки от така посочените процесуални представители. ГПК допуска страните да бъдат представлявани от двама или повече пълномощници, които черпят представителната си власт от волята на представлявания, но съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК насрещната страна дължи, а съдът присъжда възнаграждение само за един адвокат. Съобразно т. 11 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски по чл. 80 от ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, като изборът за кого от предоставилите безплатна адвокатска помощ се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение също следва да се направи най-късно в този срок. В случая, с оглед представените при инстанционното развитие на производството договори за правна защита и съдействие и заявеното в последното съдебно заседание пред всяка от инстанциите по същество, адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдено на адв. Х. – за производството пред Окръжен съд – Силистра, на адв. Д. – за производството пред Апелативен съд – Варна, и на адв. Т. – за процесуалното представителство на увреденото лице пред ВКС. Що се касае до приложимата редакция на НМРАВ, съобразно която и предвид чл. 38, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв следва да се определи и присъди дължимото адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат, настоящият състав приема, че приложение следва да намери НМРАВ в съответната ѝ редакция към момента на приключване на устните състезания в първоинстанционното (о. с. з. на 14.01.2021 г.), въззивното (о. с. з. на 14.07.2021 г.) и в производството по чл. 290, ал. 1 ГПК (о. с. з. на 22.02.2023 г.), до който момент безплатната правна помощ реално се предоставя. Отнесено към конкретния случай това разрешение означава, че НМРАВ следва да бъде приложена в редакцията ѝ към ДВ, бр. № 68/31.07.2020 г. при определяне на дължимите на адв. Х. и адв. Д. адвокатски възнаграждения за оказаната безплатна правна помощ на материално затруднено лице съответно пред Окръжен съд – Силистра и Апелативен съд – Варна, и в редакцията ѝ към ДВ, бр. № 88/04.11.2022 г. при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение на адв. Т. за производството пред ВКС. Предвид горното и съобразно окончателното произнасяне на ВКС по претендираното от ищеца обезщетение, в полза на адв. Х. следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 13 106 лв.; в полза на адв. Д. следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ в размер на 15 727.20 лв. с ДДС и в полза на адв. Т. следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 9 933.53 лв., които суми са изчислени съразмерно на уважената от ВКС част от исковата претенция, като ответникът по прекия иск бъде осъден да заплати посочените суми. Искането за присъждане на адвокатски възнаграждения с включен ДДС е неоснователно и следва да се остави без уважение относно дължимите такива на адв. Х. и адв. Т.. Съгласно § 2а от ДР на НМРАВ за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнагражденията по НМРАВ е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по НМРАВ и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС. В случая, регистриран по ЗДДС е единствено адв. Д.. Адв. Х. не е регистрирана по ЗДДС, а адв. Т. се е регистрирала на основание чл. 96 ЗДДС, но това е станало едва на 27.08.2023 г., т. е. след приключване на устните състезания в производството пред ВКС, за което се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение, което обстоятелство обуславя присъждане на тези адвокати на възнаграждения без включен в тях ДДС. На следващо място, основателно е искането за ангажиране отговорността за разноски на третото лице – помагач на страната на застрахователното дружество, сторени в касационната инстанция по защита срещу подадената от него касационна жалба. Съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице – помагач не се присъждат разноски, но то дължи разноските, които е причинило със своите процесуални действия. Ю. Р. Ю. е обжалвал въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 432 КЗ на Р. М. Р. срещу „ЗАД „А. България““ АД за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди за сумата от 405 000 лв. В тази си част след допуснато касационно обжалване въззивното решение е оставено в сила, като съобразно обжалваемия материален интерес за осъществената от адв. Т. безплатна защита на Р. М. Р. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да ѝ се присъди възнаграждение в размер на 20 850 лв., дължимо от третото лице – помагач, което със своите процесуални действия по подаване на касационна жалба срещу въззивното решение в тази му част е станало повод за ангажиране на адвокат от ответника по касация Р. и следва да понесе отговорността за дължимото на този адвокат възнаграждение. Релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, доколкото при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв съдилищата, с оглед разпоредбите на чл. 36, ал. 2 ЗАдв и чл. 38, ал. 2 ЗАдв, са обвързани от предвидените в НМРАВ минимални размери за съответния вид и обем правна помощ и присъжданото адвокатско възнаграждение е именно в тези минимални размери, което изключва прекомерността му. Основателно е и искането за намаляване на присъдените в тежест на ищеца разноски за първоинстанционното и въззивното производство. С въззивното решение Р. М. Р. е осъден да заплати на „ЗАД „А. България“ АД сумата от общо 32 383 лв. сторени разноски за производството пред Окръжен съд – Силистра и Апелативен съд – Варна. В първоинстанционното производство застрахователното дружество доказва направата на разноски в общ размер на 28 884.60 лв., а във въззивната инстанция сторените разноски са общо 31 766 лв. Становището на настоящия съдебен състав е, че дължимите на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първата инстанция, съобразно представените доказателства за реално сторени такива и отчитайки цената на предявения иск, приетия от ВКС окончателен справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и отхвърлената част от иска (230:830), възлизат на сумата от 8 004.17 лв. за производството пред Окръжен съд – Силистра, респ. сумата от 8 802.63 лв. за защитата на застрахователното дружество пред въззивната инстанция, или на сумата от общо 16 806.80 лв., до който размер същите следва да бъдат намалени. На последно място, молбата по чл. 248 ГПК на „ЗАД „А. България“ АД за осъждане на касатора Р. да му заплати сторените за производството пред ВКС разноски, е основателна и следва да бъде уважена. За защитата по подадената от Р. М. Р. касационна жалба застрахователното дружество е направило разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение в общ размер на 25 980 лв. с ДДС, чието заплащане е надлежно доказано съобразно разрешенията, възприети в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно обжалваемия материален интерес по касационната жалба и отхвърлената част от иска (230:425) застрахователят има право на разноски в размер на 14 059.76 лв., но с молбата си по чл. 248 ГПК е поискал присъждането само на 7 015 лв. с ДДС, до който размер искането следва да бъде уважено с оглед принципа на диспозитивното начало. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение