Решение № 4691 от 13.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1658/2021 г.

Решение № 4691 от 13.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1658/2021 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Й. В. от гр. Б., действащ чрез пълномощника адвокат С. М., срещу решение № 6702 от 25.11.2020 г., постановено по административно дело № 2978/2020 г. на Административен съд – С.-град (АССГ). Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение и на потвърденото с него решение на директора на ТП на НОИ (Териториално поделение на Националния осигурителен институт) – С.-град и присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – С.-град, действащ чрез пълномощника старши юрисконсулт Д. Я., оспорва касационната жалба като неоснователна и навежда доводи за правилност на обжалваното с нея съдебно решение. Моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се остави в сила. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, и предлага съдебният акт като правилен да бъде оставен в сила. Върховният административен съд, шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С обжалваното решение Административен съд – С.-град е: 1) отхвърлил жалбата на Й. В. срещу решение № 1040-21-212/26.02.2020 г. на директора на ТП на НОИ – С.-град, с което е потвърдено разпореждане № 214-007306-2 от 13.01.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица; 2) осъдил жалбоподателя да заплати на ТП на НОИ – С.-град юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в рамките на правомощията му, мотивиран е надлежно, в производството по издаването му не са допуснати съществени процесуални нарушения и е в съответствие с приложимите материални разпоредби и с целта на закона. Касаторовите възражения не могат да бъдат споделени. С оспореното пред АССГ решение на директора на ТП на НОИ – С.-град е отхвърлена жалбата на Й. В. срещу разпореждане № 214-00-7306-2 от 13.01.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54 е, ал. 4 и във връзка с чл. 54 е, ал. 1 от КСО е наредено лицето да възстанови добросъвестно полученото обезщетение за безработица (ПОБ) за периода от 06.07.2017 г. до 12.12.2017 г., в общ размер на 3109. 12 лв. Издалият разпореждането орган е посочил, че Софийският районен съд е обявил уволнението на Й. В. за незаконно и "Топлофикация С." ЕАД е изплатила (чрез прихващане) обезщетение по чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) за периода от 06.07.2017 г. до 12.12.2017 г., като за същия период В. е получавал обезщетение за безработица. За да потвърди акта на ръководителя на осигуряването за безработица, директорът на ТП на НОИ – С.-град е опровергал доводите на обжалвалото го лице, анализирал е казуса от фактическа страна и е извел краен извод за законосъобразност на разпореждането. При разглеждане на делото Софийският градски административен съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел правилни изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция, поради което тя съгласно чл. 222, ал. 2, изр. 2 от АПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. На базата на вярно установеното от фактическа страна, че за процесния период жалбоподателят е получил едновременно два вида обезщетения – по чл. 225, ал. 1 от КТ за времето, през което е останал без работа поради незаконно уволнение, и по чл. 54 а от КСО за безработица, изплащано месечно от ТП на НОИ – С.-град, съдът е формулирал обоснован и материално законосъобразен извод, че съгласно чл. 54 е, ал. 1 от КСО изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата, чието уволнение е отменено като незаконно, за периода на полученото обезщетение по чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда. Отнесено към процесния случай, следва да се приеме, че В., чието уволнение е било признато от съда за незаконно, има право на парично обезщетение за времето на оставане без работа по смисъла на чл. 225, ал. 1 от КТ само от работодателя, а не едновременно от работодателя и от ТП на НОИ – С.-град, поради което и на основание материалноправната норма на чл. 54 е, ал. 1 от КСО дължи възстановяване в бюджета на държавното обществено осигуряване на полученото от ТП на НОИ – С.-град обезщетение за безработица за периода от 06.07.2017 г. до 12.12.2017 г. в размер на 3109. 12 лв., което е и в съзвучие с целта на закона да не се изплащат две парични обезщетения за оставане без работа, а само едно. Това, че В. е възстановил на работодателя си изплатеното му обезщетение на основание чл. 222, ал. 2 от КТ и чл. 44, б. "г" от Колективния трудов договор (КТД) в размер на 7193. 20 лв. във връзка с уволнението му на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ, не е основание да не възстанови в бюджета на ДОО полученото за периода на чл. 225, ал. 1 от КТ парично обезщетение за безработица, което му е било определено в размер на 27. 76 лв. дневно. В тази връзка за пълнота следва да се отбележи, че работодателят е начислил обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ, но то подлежи на заплащане при законосъобразно уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ, т. е. при различен фактически състав. От друга страна, законосъобразността на извършеното от работодателя прихващане при изплащане на дължимото на В. обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ с изплатеното му обезщетение по чл. 222, ал. 2 от КТ не е предмет на преценка нито в административното, нито в съдебното производство, нито може да се отрази на законосъобразността на процесното разпореждане за възстановяване на добросъвестно полученото обезщетение за безработица. Работодателят не е страна в административното правоотношение между НОИ и правоимащото лице по отпускане на паричното обезщетение за безработица, нито пък НОИ е страна в гражданското правоотношение между работодателя и работника. В този смисъл неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че НОИ следвало да търси сумата по изплатеното му обезщетение за безработица от работодателя. Споровете между работодател и работник, вкл. и по отношение на това дали работодателят има право да прихваща от обезщетението по чл. 222, ал. 2 от КСО (във връзка с чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ) обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ без изрично съгласие на работника, следва да бъдат решавани по друг ред, без участието на административния орган. Вземанията на НОИ за извършени осигурителни разходи на отпаднало основание са публичноправни на основание чл. 162, ал. 2, т. 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Правният режим на публичните вземания се съдържа в специални нормативни актове (КСО, ДОПК и др.). Изплащането на парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ е юридически факт, който води до недължимост на паричното обезщетение за безработица на основание чл. 54 а от КСО. Систематическото, граматическото и логическото тълкуване на приложената от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – С.-град разпоредба на чл. 54 е, ал. 1 от КСО, предполага прилагането й при изплатено парично обезщетение за безработица и получено обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, изплащането на което по време съвпада изцяло или частично с периода на получаване на паричното обезщетение за безработица, която хипотеза кореспондира изцяло с настоящия казус. Т. предпоставки са обективни и не са поставени в зависимост от това кога и по какъв начин е получено обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. В хода на съдебното производство пред Административен съд – С.-град (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспореният акт на администрацията и на обуславящите го такива), са събрани относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна. Обосновано и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е достигнал до краен правен извод за законосъобразност на процесните административни актове. Констатациите на административните органи, че за един и същи период от жалбоподателя са получени два вида обезщетение, не са били опровергани. Нормата на чл. 54 е, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване е императивна и не допуска получаването от едно лице едновременно на двата вида обезщетение. Издаденото на това основание разпореждане и решението на директора на ТП на НОИ, което го потвърждава по реда на административния контрол, са законосъобразни административни актове, защото не е допустимо да се кумулират процесните две обезщетения през един и същ период. След като жалбоподателят е получил обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ и в хипотезата на чл. 54 е, ал. 1 от КСО, това е юридическият факт, който води до недължимост на по-рано изплатеното парично обезщетение за безработица, което подлежи на възстановяване в бюджета на ДОО, и доколкото В. е бил добросъвестен при получаването му, правилно не е определено то да се събира с лихва. В процесния казус е осъществен предвиденият в закона фактически състав, пораждащ задължението за възстановяване на полученото обезщетение за безработица, имащо основанието си в принципа за недопустимост на двойно плащане за един и същ период. Получаването едновременно на две заместващи облаги на едно и също основание - липсата на трудово възнаграждение поради оставане без работа, законът не допуска, тоест налице са материалноправните предпоставки на чл. 54 е от КСО за възстановяване на добросъвестно получените суми, съставляващи изплатени парични обезщетения за безработица на лицето за периода на полученото обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение. Изложеното обуславя извод, че проверяваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора факти и обстоятелства и изразените от страните становища по тях, като е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в конкретния случай. Неоснователни в тази връзка са оплакванията в касационната жалба за неправилна интерпретация на релевантните факти, с оглед на което са и твърденията на касатора за необоснованост. От гореизложеното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на първоинстанционното решение и незаконосъобразност на процесните административни актове, не може да бъде кредитирана. Като е отхвърлил подадената до него жалба поради неоснователност, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на направените разноски в хода на производството пред двете съдебни инстанции се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана. Предвид неоснователността на касаторовите искания следва да се уважи своевременно заявената претенция на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Пред настоящата инстанция директорът на ТП на НОИ – С.-град е бил представляван от юрисконсулт, в която връзка се дължи и юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита в съдебното производство. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването на административния акт, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. В процесния казус са налице тези условия. Видно е от съдържанието на разпоредбите на чл. 143 от АПК, че правилата за дължимостта на разноски са обусловени от резултата при оспорването. Липсата на изрична регламентация в АПК за случаите, когато при отхвърляне на жалбата органът се представлява не от адвокат, а от юрисконсулт, обосновава субсидираното приложение на Гражданския процесуален кодекс на основание чл. 144 от АПК. В тези случаи правото на съдебни разноски – присъждане на юрисконсултско възнаграждение при благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която норма гласи, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Ето защо правото на съдебни разноски възниква в хипотезите на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 143, ал. 4 от АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че административният орган (респ. юридическото лице) е защитаван от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган, издал оспорения административен акт. Съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ (ЗПП), заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП (Националното бюро за правна помощ). Приложима в случая е разпоредбата на чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), в която е уредено, че по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лева. Предвид горните критерии и като се отчете липсата на фактическа и правна сложност на спора, за защитата по делото от юрисконсулт възнаграждението се определя в минимален размер от 100 лева за производството пред настоящата инстанция, която сума касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на ТП на НОИ – С.-град. М. така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,