Определение № 2349 от 28.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3818/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частни жалби, подадени от С. Г. В. и С. Г. К., чрез адв. С. В. С., както и от адв. С. В. С. лично, срещу определение № 305 от 03. 05. 2022 г. по в. гр. д. № 731/2020 г. по описа на ОС – Перник, с което е допълнено в частта за разноските, по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, решение № 157 от 19. 05. 2021 г. по в. гр. д. № 731/2021 г. на ОС – Перник, като С. Г. В. и С. Г. К. са осъдени да заплатят на Р. М. К. сумата 600 лв. разноски за въззивната инстанция, а Р. М. К. е осъден да заплати по сметка на ОС – Перник сумата 300 лв. адвокатско възнаграждение за осъществяваното от адв. С. В. С. процесуално представителство, като особен представител, на С. Г. К. пред въззивната инстанция. Твърди се, че възнаграждението за особен представител е определено под минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение и се иска увеличението му, както и че въззивниците не дължат на въззиваемия сумата 600 лв. съдебни разноски за въззивната инстанция. Ответникът по частните жалби Р. М. К. не е изразил становище по същите. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на частните жалбоподатели и прецени данните по делото, прие следното: Частните жалби са неоснователни в частта им, с която съделителките С. Г. В. и С. Г. К. са осъдени да заплатят на съделителя Р. М. К. сумата 600 лв. разноски за въззивната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Неуважаването на въззивната жалба, подадена от съделителите-ответници по иска С. Г. В. и С. Г. К. ангажира, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, отговорността им съделителя-ищец Р. М. К., за разноските, направени при разглеждане на делото във въззивната инстанция. С приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 15. 07. 2020 г. е доказано извършването на разходи за адвокатско възнаграждение от въззиваемия в размер на 600 лв., платени при сключване на договора. Няма направено възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5, а и същото е договорено в минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към 15. 07. 2020 г. (ДВ, бр. 84/2016 г.). Основателна е частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК в частта му, с която възнаграждението за особения представител на съделителката С. К. за въззивната инстанция е определено в размер на 300 лв. Адвокат С. В. С. е участвала във въззивното производство като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на съделителката С. Г. К.. Определеното от въззивния съд възнаграждение за особения представител за въззивната инстанция е под минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в релевантната редакция (ДВ, бр. 84/2016 г.) – 600 лв. Обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която молбата на адв. В. за осъждане на ищеца да внесе депозит за възнаграждението й като особен представител за въззивната инстанция е отхвърлена над сумата 300 лв. до сумата 600 лв., като ищецът бъде осъден да внесе допълнително сумата 300 лв. по сметка на ОС – Перник. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,