Определение № 5009 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4694/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. И. чрез пълномощника й адвокат К. К. против решение № 717 от 15.06.2023 г., постановено по гр. д. № 867 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Варна в частта, с която е потвърдено решение № 388 от 8.02.2023 г. по гр.д. № 2167/2022 г. на Районен съд - Варна за допускане на съдебна делба недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Б., обл. В., м. „П.“, представляващо лозе, цялото с площ 1023 кв.м., съставляващо имот № * по плана за земеразделяне на землището на селото, четвърта категория на земята и право на преминаване през имот № * по път с ширина с 4 метра, при граници: имоти №№ *, *, *, *, * и *, а съгласно скица – поземлен имот с идентификатор *** между А. П. Ж. и С. А. И. при равни права в съсобствеността. А. П. Ж. е подал чрез пълномощника си адвокат И. Р. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивното производство е било образувано по жалба на ответницата С. А. И. с доводи, че делбата на поземления имот е недопустима, тъй като същия е застроен със жилищна и стопанка сгради, които не са съсобствени с ищеца. Съдът е приел за установено, че в процесния земеделски имот са построени четири сгради – жилищна, баня с тоалет, склад/лятна кухня и стопанска сграда. Ищецът А. П. Ж. е придобил собствеността на 1/2 ид. ч. само от поземления имот на основание влязло в сила постановление за възлагане. Сградите са собственост на С. А. И. и съпруга й. Направил е извод, че имотът, който не е дворно място, не представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, а самостоятелен обект, който няма обслужващо предназначение по отношение на притежаваните в индивидуална собственост сгради, поради което делбата му е допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. А. И. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като счита, че по въпроса: „Допустима и евентуално нищожна ли е съдебна делба на поземлен имот със статут на земеделска земя-лозе, при която предмет на делбата е поземлен имот, в който са построени сгради и обслужващи ги пречиствателни съоръжения, които не са собственост на съделителите и идеални части от които са собственост на трето лице, научастващо в делебното производство“ изводите на въззивния съд противоречат на ППВС № 2/1982 г., т. 1, б. „д“, решение № 118 от 2.07.2014 г. по гр. д. № 6772/2013 г., І г. о. на ВКС, решение № 40 от 18.05.2018 г. по гр. д. І 2201/2017 г., ІІ г. о. на ВКС, решение № 476 от 7.03.2013 г.по гр. д. № 56/2012 г., І г. о. на ВКС и решения на Конституционния съд № 17 от 4.11.2021 г. по к. д. № 11/2021 г. и № 14 от 2020 г. по к. д. № 2/2020 г. Сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. Тълкуването по ППВС № 2/1982 г., т. 1, б. „д“ касае дворищнорегулационни парцели в границите на населените места, урегулирани за жилищно и вилно застрояване. Това тълкуване е неотносимо, доколкото от една страна делбеният поземлен имот е земеделски по предназначение, а от друга страна построените в него сгради не принадлежат на съсобствениците на терена. Решение № 118 от 2.07.2014 г. по гр. д. № 6772/2013 г., І г. о. на ВКС дава тълкуване дали пречиствателно съоръжение за отпадни води представлява обща част на сграда и е неотносимо, доколкото до делба е допуснат процесния земеделски имот, но не и сградите и техните принадлежности, вкл. и септичната яма. Тълкуването по решение № 40 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г., ІІ г. о. на ВКС и решение № 476 от 7.03.2013 г.по гр. д. № 56/2012 г., І г. о. на ВКС е, че е допустима делба на застроен поземлен имот, ако съсобственик не притежава сграда или самостоятелен обект в сграда, нито може да получи разрешение за строеж, пристрояване или надстрояване при условията на чл. 183, ал. 4 ЗУТ съобразно предвижданията на подробния устройствен план. Именно в този смисъл са и мотивите на въззивния съд. Не е налице и противоречие на въззивното решение с посочените решения на Конституционния съд, доколкото с тях са обявени за противоконституционни норми от ЗУТ, касаещи забрана за издаване разрешение и въвеждане в експлоатация на строежи и срок за провеждане на отчуждително производство, които са неотносими към фактите по делото и които въззивният съд не е прилагал. А. П. Ж. не е представил доказателства за направени по повод касационната жалба разноски, поради което такива не следва да се присъждат. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение