Определение № 2872 от 13.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1169/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от процесуалния представител на въззивника Д. И. З. – чрез адв. Р. А. от АК-Пловдив, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 64/11.02.2025 г., постановено по в. т. д. № 705/2023 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 2 търговски с-в, с което, след допълване на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на въззивното решение в частта му за разноските, е уважено искането на въззиваемите-ищци за присъждане на съдебни разноски, както следва: 1) общо в размер на 7000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по в. т. д. № 702/2021 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив (по първото въззивно производство) и 2) общо в размер на сумата от 7000 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по к. т. д. № 1138/2022 г. по описа на ВКС. Частният жалбоподател поддържа, че в обжалваното определение на въззивния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК е незаконосъобразно, тъй като присъдените адвокатски възнаграждения не са заплатени по учреденото мандатно правоотношение между ищците и техния процесуален пълномощник, като апелативният съд не е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото при своевременно релевираното възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение. Ответниците по тази частната жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който поддържат становище за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е съобразил, че след отмяна на първото въззивно решение от касационната инстанция при постановяване на своето решение следва да разпредели съдебните разноски, сторени от страните и в първото въззивно производство и пред ВКС (на основание чл. 294, ал. 2 ГПК), поради което е допълнил на основание чл. 248, ал. 1 ГПК въззивно решение в частта му за разноските – присъдил е в полза на въззиваемите следните съдебни разноски: 1) общо в размер на 7000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по в. т. д. № 702/2021 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив (по първото въззивно производство) и 2) общо в размер на сумата от 7000 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по к. т. д. № 1138/2022 г. по описа на ВКС. Установява се, че ищците, които са въззиваеми и ответници по касационната жалба, са заплатили по двата договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение за осъщественото от техния пълномощник процесуално представителство, както следва: 1) по договор № 834358/08.02.2021 г. – в брой сумата от 7000 лв., за защита от адв. С. Й. Т. от САК пред АС-Пловдив по жалба срещу решение от 12.11.2020 г. по т. д. № 218/2019 г. по описа на ОС-Хасково и 2) по договор № 834378/12.04.2022 г. – в брой сумата от 7000 лв., за защита от адв. С. Й. Т. от САК пред ВКС по жалба срещу решение на АС-Пловдив по т. д. № 702/2021 г. Съгласно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ако плащането е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ, какъвто е настоящият случай, е достатъчно и има характера на разписка. Следователно, ответниците по въззивната и касационната жалба имат право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на заплатеното от тях адвокатско възнаграждение за осъществената от техния процесуален представител правна защита пред първия въззивен съд и пред ВКС. Противно на поддържания в частната жалба правен довод, че въззивникът и касатор Д. И. З. е релевирала своевременно възражение за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъществената от процесуалния представител на ищците – ответници по въззивната и касационната жалба, от събраните по делото доказателства се установява, че нито в проведените открити съдебни заседания, нито „в аванс”, както необосновано твърди частният жалбоподател, е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК както в първото въззивно производство, така и пред касационната инстанция, постановила отменителното решение. Нещо повече, при постановяване на първото въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, апелативният съд е присъдил изцяло заплатеното от въззиваемите-ищци адвокатско възнаграждение общо в размер от 7000 лв., като въззивницата не е поискала в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК изменение на това въззивно решение в частта му за разноските. Следователно, недопустимо е едва при постановяване на второто въззивно решение, респ. в частна жалба срещу определение по чл. 248, ал. 1 ГПК да се релевира правен довод за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в други съдебни производства. Поради тези правни съображения частната жалба, предявена от въззивницата и касатор, се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Неоснователно е искането на ответниците по частната жалба за присъждане на разноски за осъществена защита в настоящото частно производство. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Определенията по чл. 248 ГПК, включително тези, постановени по повод обжалване, нямат самостоятелен характер и значение на приключващи делото. Следователно, те не са измежду актовете по чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК е с несамостоятелен характер. В него се разрешава процесуалноправен спор относно основателността на молбата за изменение или допълване на вече постановен съдебен акт по чл. 81 ГПК, с който се разпределя отговорността за разноските. Трайно и последователно ВКС приема в своята практика, която се възприема и от настоящия съдебен състав, че разноски в производство по чл. 248 ГПК не се присъждат – напр. определение № 1079/7.04.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2077/2024 г., II т. о.; определение № 77/10.01.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2171/2024 г., I т. о.; определение № 3186/29.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1924/2023 г., I т. о.; определение № 97/25.03.2015 г. по т. д. № 987/2014 г. на I т. о., определение № 78/02.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1521/2018 г. на I г. о., определение № 216/17.17.2017 г. по гр. д. № 3648/2017 г. на III г. о.; определение № 769/15.12.2017 г. по ч. т. д. № 2696/2017 г. на II т. о. на ВКС и др. Тази практика изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. Воден от горното, съдът