Определение № 297 от 14.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 971/2020 г.

Производство по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба, вх. № 6477/19.08.2020 г. по регистъра на ВКС, (подадена по пощата на 17.08.2020 г.) от Н. Г. Д., чрез адв. В. с искане за допълване на определение № 631/17.07.2020 г. по настоящото гр. дело на ВКС, ІІІ г. о. в частта му за разноските и присъждане на сторените от страната разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Ответникът по молбата – И. Д. Д., чрез адв. Б. изразява становище за нейната недопустимост, поради подаването й извън срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, респ. неоснователността й с оглед липса на представен списък по чл. 80 ГПК и на доказателства за извършен разход. Прави се възражение за прекомерност на уговорения и заплатен адвокатски хонорар с довода, че при постановения от касационния съд правен резултат – недопускане на касационен контрол, единственото процесуално действие на пълномощника на насрещната страна се е изразило в подаване на отговор на касационната жалба. Претендира на свой ред разноски за адвокат в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С определение № 631 от 17.07.2020 г. по настоящото дело не е допуснато касационно обжалване на решение № 1198/23.10.2019 г. по гр. д. № 1268/2019 г. на Окръжен съд – Варна. С обжалвания въззивен съдебен акт след отмяна на решение № 978/11.03.2019 г. по гр. д. №12059/2017 г. на Районен съд – Варна в уважената част на предявения от И. Д. Д. против ответницата Н. Д. осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД за сумата от 2 184. 55 лв., представляваща изразходвани от последната средства от кредитна карта на името на касатора с №424468***8461, издадена като втора клонирана от кредитна карта V./M. C. с №...***..., с банкова сметка към нея №[банкова сметка] от „Алианц Банк България“ АД, за периода м. май 2015 г. до м. август 2015 г. вкл., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 18.08.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 219. 06 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 22.08.2016 г. до 17.08.2017 г. и в частта на присъдените на страните разноски, са отхвърлени главният иск по чл. 59 ЗЗД и акцесорният такъв по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за посочените суми, и е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната част на исковете - за разликата над 2 184. 55 лв. до претендираните 8 236. 33 лв. по иска по чл. 59 ЗЗД и за разликата над 219. 06 лв. до предявените 1 643. 60 лв. по иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД. Молбата за допълване на определението по чл. 288 ГПК – в частта за разноските, с което не се допуска касационен контрол, е подадена в едномесечния срок от постановяването му (по пощата, съгласно правилото на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК), т. е. в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е допустима, а развитите от ответника по нея доводи в обратната насока са неоснователни. Разгледана по същество е частично основателна. Правилото на чл. 248, ал. 1 ГПК е процесуален способ за проправяне на грешка или пропуск на съда при реализиране на отговорността за разноските в гражданския процес, като в първият случай е допуснато неточно изчисляване и присъждане на сторените разходи от страната, а във вторият – пропуск да се ангажира въпросната отговорност. Във всички случаи се касае за разноски, които са своевременно поискани пред съда, чието присъждане е обусловено от изхода на делото. Посоченото по - горе определение № 631/17.07.2020 г. по настоящото дело е с благоприятен за молителката правен резултат, доколкото не е допуснат касационен контрол на въззивното решение, а тя е била ответник по касационна жалба. В отговора на жалбата същата е поискала присъждане на сторените от нея разноски в касационното производство и е представила списък по чл. 80 ГПК, ведно с доказателства за извършването на разхода – платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. (1 000 лв. по иска за главницата и 500 лв. по този за мораторна лихва), установено с приложения договор за правна защита и съдействие, сключен с адв. С. В., като вписването за извършеното плащане в брой на сумата в тази си част е достатъчно и има характера на разписка – така разясненията по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Определението, с което не е допуснато касационно обжалване съставлява акт, с който приключва делото в касационната инстанция по смисъла на чл. 81 ГПК и задължава съда да се произнесе и по искането за разноски. В случая касационният съд е пропуснал да стори това и да присъди на ответницата направените с горното естество и своевременно претендирани разноски за настоящото производство, които се възложат в тежест на касатора. Доводите на ответника по молбата за отсъствие на предпоставки за нейното уважаване, основани на твърдения за липса на списък по чл. 80 ГПК (представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на съдебния акт в тази му част – така постановките по т. 8 от горецитирания тълкувателен акт) и за недоказаност на действително направените разноски, са изцяло неоснователни. Основателно е обаче направеното в отговора по чл. 248, ал. 2 ГПК възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Като съобрази, че касационното производство е било по чл. 288 ГПК, което има за предмет проверка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, без спорът да се разглежда по същество и да се проверява правилността на решението, както и че по допускане на касационно обжалване ВКС се произнася в закрито заседание, без да се призовават страните и техните пълномощници, настоящият състав намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед характера на производството и фактическата и правна сложност на делото, поради което на основание чл. 78, ал. 5 ГПК счита, че същото следва да бъде намалено до размера на сумата от 1 000 лв., при отчитане на минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в чл. 7, ал. 2, т. т. 2 и 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакция преди изменението им с ДВ, бр. 68/2020 г.). Уговореното възнаграждение е било за адвокатска услуга в касационно производство, изразяваща се в цялостна защита против постъпила жалба срещу въззивното решение. Тя е осъществена - обосновано е насрещно защитно становище, относно твърденията на касатора за наличието на предпоставки за достъп до касация и подробно е изложена позицията на страната по правилността на обжалвания съдебен акт. Само по себе си обстоятелството, че касационното производство е приключило в първата му фаза, не е основание за редуциране отговорността за разноски за адвокат на страната, за която изходът на делото е неблагоприятен, единствено като за правна услуга по подаване от насрещната страна на отговор на касационната жалба (каквато теза е застъпена в отговора по чл. 248, ал. 2 ГПК), след като договорът помежду им е с по - широк предмет. В обобщение, молбата за допълване на цитираното по-горе определение в частта за разноските с присъждане за сумата от 1 000 лв., е основателна. По искането на ответника по молбата за присъждане на разноски. Разноски в настоящата инстанция не следва да бъдат присъждани. Съгласно трайната практика на ВКС, която този състав споделя, производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски, без да се обжалва по същество съдебният акт. Поради това не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно разноските, за страната, инициирала производството по чл. 248 ГПК (в този смисъл са разрешенията в определение № 76/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4562/2018 г. на ВКС, III г. о. и в цитираните в него определения на ВКС). Затова искането на ответника Д. за присъждане на нови разноски за адвокат в „процеса относно разноските“ е неоснователно само поради изложените аргументи (не е необходимо да се сочат други такива) и следва да се остави без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.,