Определение № 1893 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от Д. С. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. и от Д. И. И. и Д. Д. И., чрез процесуалния им представител адвокат П. против въззивно решение № 263244 от 3.11.2022г. по в.гр.д. № 13521 по описа за 2019г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 164169 от 12.07.2019г. по гр.д.№ 27641/2018г. на РС София и вместо това е постановено друг, с което са отхвърлени предявените от Д. И. И. искове по чл.132, ал.1, т.1 СК,вр.чл.131, ал.1 СК и по чл.132, ал.1, т.2 СК за лишаване на Д. С. С. от родителски права по отношение на детето Д. Д. И., ЕГН [ЕГН], като неоснователен, предоставено е, на основание чл.127 СК, упражняването на родителските права на бащата, при когото е определено и местоживеенето на детето, определен е режим на лични отношения с майката в три периода както следва: Първи – за първите десет срещи /пет съботи и недели/, майката Д. С. С. има право да вижда детето Д., първата и третата събота и неделя от месеца, от 10.00ч. до 18.00часа на съответния ден в Детски контактен център към сдружение „Център отворена врата“ и асоциация „Деметра“ с адрес:гр.С.,[жк], [улица],, офис, без присъствие на бащата Д. И. и без присъствие на посочено от него пълнолетно лице, където може да се извършва наблюдение от съответни специалисти /социални работници, педагози и/или психолози, включително и чрез предоставяне на съответна социална услуга/ на контактите на детето с майката. Срещите продължават до три часа, като се провеждат след предварително уговорен график между Центъра и майката. Бащата или определено от него пълнолетно лице има задължение да води детето до Детски контактен център, Втори – след изтичане на период първи и действително осъществени десет срещи в контактния център, през следващите два месеца, майката има право да вижда и взема при себе си детето всяка първата и третата събота от месеца, от 10.00ч. до 17.00часа на съботния ден, без присъствие на определено лице и без приспиване, Трети- след изтичане на горните два периода, майката има право да вижда и взема при себе си детето всяка първата и третата седмица от месеца, за периода от 10.00ч. в събода до 18.00часа в неделя, с преспиване, както и по 20 дни през лятната ваканация на детето, по време, което не съвпада с годишния отпуск на бащата, като той се задължава до 30.04. да уведомява писмено майката кога ще ползва същия. Ако до 30.04. бащата не уведоми писмено мйката за времето на платения си годишен отпуск, майката има право да определя дните, през които ще взема детето, за което да уведоми писмено бащата до 30.05. Майката е осъдена да плаща на непълнолетното си дете Д., чрез нейния баща и законен представител, ежемесечна издръжка в размер на 300лв., считано от 27.04.2021г. до настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва, като е оставено без уважение искането за присъждане на разноски. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: В изложението си касаторите Д. И. И. и Д. Д. И., чрез процесуалния представител адвокат П. не формулират конкретен въпрос, но от изложеното може да се извлече въпрос, касаещ интереса на детето. Считат, че майката не разполага с родителски капацитет, поради което следва да бъде лишена от родителски права. Подробно излагат фактологията, установена в хода на производството и се позовават на конкретна практика, която прилагат. Претендират направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв. Срещу тази касационна жалба е постъпил отговор от Д. С. С., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорва нейната основателност. Позовава се на решения по гр.д.№ 1398/2011г.на ІV г.о. и с № 37 от 19.03.2015г.на ВКС. В изложението си касаторът Д. С. С., чрез процесуалния представител адвокат П. поставя следните въпроси:1. За критериите и предпоставките, въз основа на които съдът определя кой от родителите притежава по-добър родителски капацитет, 2. Следва ли съдът да ограничава режима на лични контакти с родител по причина, че родителят, който упражнява родителските права създава конфликт за лоялност у детето, принудително насажда негативни чувства и емоции у него срещу другия родител? Позовава се на противоречие на въззивиня акт с ППВС № 1/12.11.74г. и на решение по гр.д.№ 1398/2011г.на ІV г.о. Претендира направените разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. И. И. и Д. Д. И., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорват нейните допустимост и основателност. Излага доводи и по съществото на спора. Към производството по настоящето гр.д.№ 1007 по описа за 2023г. - с определение № 431 от 20.03.2023г. – беше присъединено и ч.гр.д.№ 1006 по описа за 2023г., което е образувано по подадената от Д. И. И. и Д. Д. И., чрез процесуалния представител адвокат П. частна жалба срещу определение № 260122 от 10.01.2023г.по в.гр.д.№ 13521/2019г.на СГС с искане по чл.248 ГПК. Въззивният съд е постановил акта си с решаващ мотив за липса на доказателства, установяващи наличие на някоя от хипотезите на чл.132, вр. чл.131 СК. Демонстрираното от майката поведение не може да се определи като „особено тежък случай“, поставящ в опасност живота, здравето, възпитанието или имуществото на детето. Установените по дело случаи, при които майката е била в алкохолно опиянение, „почти безпаметно състояние, което е довеждало до ужас, претеснения и неудобство у детето пред негови познати и съученици“, въззивният съд е преценил, че не съставляват подобен „тежък“, по смисъла на закона случай, обосноваващ лишаване от родителски права. Алкохолното опиянение е укоримо поведение и безспорно оказва влияние върху поведението на майката и нейните отношения с детето, но не съставява основание, само по себи си, за лишаване от родителски права, след като не е доказано да е довело до ситуация за създадена опасност за здравето и живота на детето. Не е установено и наличие на душевно заболяване на майката, което да е заплаха за детето и което да възпрепятства възможността й да бъде адекватен родител. Според заключението на приета експертиза, ответницата е склонна да дава израз на емоционалните си състояния, което води до прояви на невъздържаност, но описаното състояние се дължи на нейни личностни особености и не отговаря на критериите за паталогично състояние. Не е налице и основанието по чл.132, ал.1, т.2 СК, изискващо виновно поведение на родителя спрямо детето, изразяващо се в две кумулативни проявни форми – неполагане на грижа и недаване на издръжка. Законът изисква отрицателно субективно отношение на родителя към посочените задължения, чието неизпълнение следва да е трайно и непрекъснато, по причини за които той отговаря, а в случая това не е установено. Майката независимо, че трайно не е полагала грижи и не е давала издръжка, все пак се е интересувала от детето си, опитвала се е да установи и поддържа контакт с него, подала е молба за упражняване на родителски права, инициирала е производство за привременни мерки и за издаване на изпълнителен лист. Съдът е преценил, че подобна крайна мярка, каквато е лишаването от родителските права, не би била в интерес на детето, което предстои да навърши пълнолетие и вътрешно изпитва потребност да общува с майка си. Според него - не следва да прекъсва връзката, а да се предостави възможност на двете /майка и дъщеря/ да възстановят отношенията си. Освен това е посочил в мотивите си, че намира че съществуват и основателни причини майката да не полага грижи и да не дава издръжка през релевантния период. Позовал се е на заключението на приетата експертиза /на вещото лице М./, в която е посочено, че причините за това са комплексни, различни от обичайните при родителско отчуждение. Д. от малка е била отглеждана от баща си и неговото семейство и не се е виждала с майка си редовно. Майката е имала здравословни проблеми, които са я възпрепятствали да полага системни грижи. Детето е било въвлечено в родителски конфликт и е демонстрирало нежелание да общува с майка си. Според комплексната експертиза, това отхвърлящото отношение е повлияно от изключително конфликтните взаимоотношения между родителите, които са до степен, че бащата не говори за майката и не споменава името й. С оглед преценката си за неоснователност на главния иск, въззивният съд се произнесъл по евентуалния, по чл.127 СК, като е предоставил упражняването на родителските права на бащата и при него е определил местоживеенето на Д.. Детето живее от 2009г. с баща си, привързано е към него и в неговия дом е установената му среда. Независимо, че бащата пребивава значителен период от време в чужбина, а детето живее заедно със своите баба и леля, то е свикнало и желае да пребивава в тази среда, с която свързано цялото му съзнателно развитие. Воден от желание за подобряване на комуникацията между детето и майката и съобразно изготвената експертиза, която посочва, че в момента между майка и дъщеря не съществуват почти никакви взаимоотношения, въззивният съд е определил режим на лични отношения, разделен на три периода, чрез което е целял да се осигури постепеност и трайнност на тяхната връзка, така че да е възможно някакво съвместно съжителство, след опознаването им и изграждането помежду им на уважение и доверие. Имайки пред вид така изложените мотиви и съобразявайки задължението си да изхожда от интереса на детето, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по никоя от подадените касационни жалби. Във връзка с подадената от Д. И. И. и Д. Д. И. касационната жалба, която е срещу въззивния акт в частта, с която е отхвърлен иска за отнемане на родителските права на майката, следва да се посочи следното: По делото не е била установена липса на родителски капацитет за майката. Установено е, че не е плащала издръжка за продължителен период от време /близо 10г./, но това само по себе си, не е основание за лишаване от родителски права. Лишаването от родителски права е крайна мярка, която може да бъде предприета само след задълбочена преценка на всички установени факти и обстоятелства за конкретния случай, които следва да са преценени и съобразно интересите на детето. Лишаването от родителски права е намеса на държавата в свободното упражняване на гарантирани и защитени права и тя не може да се извърши, ако 1.не е точно съобразена със закона, ако 2.не преследва легитимна цел и 3.не е осъществен баланс на противоречивите интереси. В случая, въззивният съд е приел, че не е налице никоя от хипотезите на чл.132, чл.131 СК /а неговата преценка не подлежи на проверка за правилност в настоящето производство/, липсва легитимна цел и след съобразяване на обстоятелствата е изведен извод, че интересът на детето налага не прекъсване, а подпомагане на връзката му с другия родител. Обстоятелствата, на които касаторите акцентират в изложението не дават основание за друг извод. Изложеното от тях, че за периода от 2009г. /когато детето е било на 4г./ до 2018г./когато е предявен иска/, контактите между Д. и нейната майка са били изключително редки, че тя не е заплащала издръжка /въпреки, че е имала финансова възможност за това/, че чак след предявяване на настоящия иск е започнала по–активно да звъни на дъщеря си /като на моменти е прекалявала и се е налагало да бъде блокирана/ не променят установеното от експертите по приетата съдебно психологична-психиатрична експертиза /вж.стр.190 -209/, че и „двамата родители притежават известни предимства и известни недостатъци в способността си да упражняват родителската си роля“. Недостатъците на майката са, че в определен етап от живота си, когато е имала нужда от активна помощ в отглеждане на детето /през 2009г./ е приела охотно възможността то да остане да живее с баща си, че не е успяла да установи редовени траен контакт с детето, поради което не познава актуалните му нужди и преживявания и че при нея е установена вредна алкохолна употреба, която е потенциално рисков фактор. Като предимство е посочено, че „дори и в ситуация на особено трудно и предизвикателно поведение от страна на детето към майката, тя се опитва да реагира подкрепящо и удържащо, като не успява да е съвсем последователна в това поведение“. Като недостатък на бащата е посочено „неговата трудност да намери начин да осигури присъствието на майката в живота на детето чрез създаване на благоприятен климат на взаимодействие и контакт с нея“, както и невъзможността му да осигури „личното си присъствие в ежедневието на детето поради работна заетост в чужбина“. Наличието на предимства и недостатъци в поведението и на двамата родители изключва възможността цялата вина за ситуацията да бъде възложена в тежест на майката. Освен това, демонстрираното от нея желание да възстанови отношенията с детето, както и липсата на каквито и да са доказателства, че тя по някакъв начин е застрашила или застрашава живота и здравето на детото, изключват възможността да се счете, че е налице „особено тежък случай“, който именно поради тежестта си да е възможно да обоснове прилагането на най-радикалната мярка. Този извод не се променя и от следвашия акцент в представеното от касаторите изложение, който е върху представените множество епикризи, установяващи предприети лечения на майката в различни медициниски заведения /за периода 2009г.-2014г./, във връзка с констатирана вредна употреба на алкохол /без зависимост/ и причинени травми, както и на наличието на данни за шофиране след употреба на алкохол, във връзка с което е постановена присъда по н.о.х.д.№ 10209/2020г.на СРС. От значение е актуалната информация, която се съдържа в прието от въззивния съд заключение на последната съдебно-психологична експертиза /от 2022г./, съгласно което след 2014г., ответницата няма нови хоспитализации. След справката от НЗОК е установен само за един преглед, осъществен през 2015г. от общопрактикуващ лекар, който й е поставил диагноза: фобийно тревожно разстройство, неуточнено. По касационната жалба на Д. С. С., която е срещу въззивния акт в частта, с която не са й предоставени родителските права и е осъдена да заплаща издръжка от 300лв., като е отхвърлен предявения от нея насрещен иск: В практика няма спор, че преценката на съда относно това, на кой от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права обуславя и отговора на останалите въпроси относно местоживеенето на детето, режимът на лични отношения с другия родител и издръжката. В случая, постановеният въззивен акт е в съответствие с цитираната практика, основаваща се на постановките, развити в ППВС № 1/1974г., защото съдът е обсъдил всички установени в конкретния случай обстоятелства, като е подложил на преценка всички релевантни въпроси, включително и тези на които касаторът акцентира – възпитателните качества на родителите, социалната среда, в която расте детето, жилищно-битовите условия, възможността за пълноценно общуване с всеки един от родителите. Преценката за родителският капацитет, във връзка с който е първият поставен от касаторката въпрос, се извършва въз основа на анализ на всички установени по делото обстоятелства. В случая, освен тези на които тя акцентира – че бащата работи в чужбина, че детето е оставено на грижите на неговите леля и баба, че бащата не е подмагал връзката на детето с другия родител, от съществено значение е фактът, че майката не е поддържала редовни контакти с детето в продължение на 10 години и компенсирането на този дефицит не е възможно да се случи бързо и с принудителни средства. Съгласно заключенията на всички приети по делото експертизи Д. е отчуждена от майка си. Експертът, изготвил съдебно-психологическа експертиза по делото /вж. стр.207/ е категоричен, че „между тях не съществуват почти никакви взаимоотношения, всяка една от тях има изграден характер, навици“, което налага – за да е възможно съвместното им съжителство – да се предостави един „необходим период на взаимно опознаване, изграждане на доверителна връзка и уважение“. Имайки пред вид това и възрастта на детето, което на 23.10.2023г. ще навърши пълнолетие, въззивният съд е предприел разумният подход за определяне на режим на лични отношения, разделен на три периода. Вторият поставен от касаторката въпрос като несъотносим, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване, защото съдържа условие /че родителят създава конфликт за лоялност у детето/, което не е прието за установено. Това условие не е вярно, защото в заключението на приетата по делото съдебно-психологична експертиза, на стр.206, е посочено следното: „към настоящият момент Д. не изпитва конфликт за лоялност по отношение на който и да е от родителите си“. Пред вид извода на съда за неоснователност и на двете касационни жалби, разноски за касационното производство не следва да се присъждат. По подадената от Д. И. И. и Д. Д. И., частна жалба, настоящият съдебен състав намира следното: При постановяваве на въззивния акт, съдът е преценил, че разноските на страните следва да останат така както са направени. Последвало е искане от Д. И. И. за изменение на постановения акт в частта за разноските, който е оставен без уважение със сега обжалваното определение № 260122 от 10.01.2023г.по в.гр.д.№ 13521/2019г.на СГС. Мотивирал се е с характера на спорна съдебна администрация на производството по чл.127, ал.2 СК и е счел, че за него правилото на чл.78 ГПК е неприложимо. Относно довода за наличие на присъдена издръжка, съдът е посочил, че същата не е предявена самостоятелно, а е във връзка с иска по чл.127, ал.2 СК. В частната си жалба жалбоподателите се позовават на конкретна съдебна практика, в която се приема, че правилото за присъждане на разноски съобразно изхода от спора е възможно да не намери приложение само в първата инстанция по делата с правно основание чл.127, ал.2 СК, но не и при обжалване. Общите правила на чл.78 ГПК са приложими и за производствата по спорна съдебна администрация, защото за тях няма специална уредба. Искът за издръжка за минало време е осъдителен и за него чл.78 ГПК е приложим. В частната жалба е инкорпориран списък на разноските. Срещу частната жалба е подаден отговор от Д. С. С., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорва основателността й. Счита, че след като главният иск е отхвърлен, разноски не се дължат, защото разноските са заплатени глобално и няма разграничение какъв размер от тях са за главния и какъв за евентуалния иск. Отделно счита, че в производството по чл.127, ал.2 СК разноски не се дължат. Настоящият съдебен състав споделя доводите на жалбоподателите. Съгласно установената практика /вж.напр.определения, постановени по чл.274, ал.3 ГПК, с № 914 от 28.04.2023г. по ч.гр.д.№ 1453/2023г.на ІV г.о., както и по ч.гр.д.№ 2120/2023г.на ІІІ г.о./ доколкото за производствата за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения няма особени процесуални правила и доколкото самата специфика на съответното производство не налага друго, по отношение на тях намират приложение правилата на общия исков процес, включително и нормата на чл.78 ГПК, която се намира в част първа „Общи правила“ и съгласно която отговорността за разноски почива на изискването за отговорност за вреди от неоснователни действия. Доколкото администрацията на тези граждански правоотношения се извършва изцяло по преценка на съда, изхождайки изключително от интереса на детето, то при уважаване на такъв иск, на ищеца не се дължат разноски единствено в хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК – когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако изрично признае иска. Настоящият случай не е такъв, защото и двете страни са предявявали искания. Във всички случаи, разноски се присъждат, както при обжалване /защото тогава производство се развива по волята на страната и предполага извършването на допълнителни разноски,например за държавна такса, процесуално представителство и други/, така и при предявен иск за издръжка /за който разноските се определят по правилата на чл.78 ГПК/. Изложеното налага отмяна на обжалвания акт и решаване на въпроса по същество с присъждане на установените като реално направени разноски. Неоснователно е направеното възражение за недължимост на разноските поради отхвърляне на главния иск. Доколкото неуважаването на главния иск винаги предполага разглеждане на евентуалния иск, уважаването на последният налага уважаване и на искането за присъждане на разноски. В тази хипотеза разграничаване на разноски /колко са за главния и колко за евентуалния/ не е необходимо, защото същите са направени в защита на един и същ интерес - този на ищеца. В случая е установено с представените договори за правна защита и съдействие заплащането само на 500лв. за адвокатско възнаграждение за първата инстанция /стр.6/. Сумата от 1 490лв. е само договорено адвокатско възнаграждение за втората инстанция, но доказателства за реалното му заплащане не са представени. Следва да се присъдят и претендираните суми от 20лв. за преписи и удостоверения, както и от 400лв. и 450лв., направени разноски за заплащане на възнаграждения на вещо лице /вж.съответно стр.61 и стр.127/, с което общият размер на разноските възлиза на 1 370лв. Мотивиран от изложеното, като счита, състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд