Определение № 3451 от 01.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11429/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Б. Д. Б. от гр. Варна, чрез пълномощника адвокат А. Георгиева, срещу протоколно определение от 30.10.2024 г., постановено по адм. д. № 1911 по описа за 2024 г. на Административен съд - Варна, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК до приключване с влязло в сила съдебно решение по административно дело № 1468/2024 г. на Административен съд – Варна. Изложени са доводи за неправилност на обжалваното определение, като се поддържа становище, че висящият съдебен спор по административно дело № 1468/2024 г. по описа на Административен съд – Варна не съществува връзка на обусловеност между делата и не отговаря на изискването на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК за наличие на образувано съдебно дело с преюдициален характер. Ответникът - „СНС-РЕНТА КАР“ ЕООД гр. Варна, чрез юрк. Д. Герчев, е представил писмено възражение в срока по чл. 232 от АПК, в което е изразил становище за неоснователност на частната жалба и правилност на оспореното определение, поради което иска определението да бъде оставено в сила. Ответникът - Директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Варна не е изразил становище по частната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, при извършената проверка по реда на чл. 218 от АПК във вр. с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от заинтересована страна с правен интерес от обжалването на неблагоприятен за нея съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството пред Административен съд – Варна е образувано на основание чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) по жалба на „СНС-РЕНТА КАР“ ЕООД против решение № 2153-03-120 от 08.08.2024 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Варна, с което е отхвърлена жалба от 08.07.2024 г. от „СНС-РЕНТА КАР“ ЕООД срещу разпореждане [номер]-03-117/20.06.2024 г. на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - Варна, с което настъпилата на 25.05.2023 г. с Б. Д. Б. злополука е приета за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО. В хода на първоинстанционното съдебно производство е установено, че в Административен съд – Варна по жалба Б. Д. Б. е образувано административно дело № 1468/2024 г. с предмет решение № 2153-03-92 от 18.06.2024 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Варна, с което е отхвърлена жалба от 23.05.2024 г. от Б. Д. Б. срещу разпореждане [номер]-03-83/25.04.2024 г. на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - Варна, с което настъпила на 20.04.2023 г. злополука с Б. Б. (погрешно посочена като Б.) не е приета за трудова. С обжалваното определение Административен съд - Варна е постановил спиране на производството по делото, след като е приел, че е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във вр. с чл. 144 АПК поради наличието на преюдициален спор от значение за делото. В мотивите на съда е посочено, че заинтересованата страна Б. е жалбоподател по адм. дело № 1468/2024 г., което е със същия предмет, между същите страни, по делата е налице идентичност на увреждането и почти един и същ период и причина за временна неработоспособност на Б.. Съдът също така е счел, че ако образуваното пред него производство е било първо, не би било основание за спиране на производството, т.к. непризнаването на трудова злополука по първото производство, трудно би било прието за наличие на втора трудова злополука евентуално по другото производство. Така постановеното определение е неправилно. Спирането на съдебното производство е отклонение от типичното развитие на процеса и представлява изключение, поради което може да се основава само на изрична процесуална разпоредба. Нормите, които уреждат основания за спиране на съдебното производство, не могат да бъдат тълкувани разширително или прилагани по аналогия. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приложима субсидиарно на основание чл. 144 от АПК, допуска спиране на производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. За да се постанови спиране на съдебното производство е необходимо да е налице образувано друго съдебно производство и връзката между делата да е от такова естество, че едното да обуславя другото като по обуславящото дело ще се постанови решение, което да има значение за изхода на обусловеното, за решаването му по същество. Въпреки че данните по делата разкриват сходство по отношение на вида и механизма на настъпването на увреждане, но видно от доказателствата по делото са налице сведения за две отделни злополуки, настъпили в различен момент, за които са подадени две отделни декларации, образувани и проведени са отделни административни производства, приключили с различни индивидуални административни актове, постановени от длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 при ТП на НОИ-Варна и директора на ТП на НОИ-Варна, които са с различен краен резултат, като в единия случай злополуката настъпила на 25.05.2023 г. е призната за трудова, а в другия тази настъпила на 20.04.2023 г. не е призната за трудова злополука. Идентитета на страните по двете съдебни дела и на част от обстоятелствата и от представените писмени доказателства не е достатъчен да обоснове извод за наличие на преюдициалност, като условие за спиране на делото по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В разглеждания случай в Административен съд – Варна или в друг съд не се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Като е постановил спиране на съдебното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, Административен съд – Варна е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и делото да се върне на съда за по-нататъшни съдопроизводствените действия. По изложените съображения и на основание чл. 235 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,