Решение № 323 от 6.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2009 г.

Решение № 323 от 6.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2009 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Стойчо Пейчев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 382 от 13.04.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1* от 27.07.2009 г. по в. гр. дело № 1919/2008 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 2* от 26.06.2008 г. по гр. дело № 3953/2007 г. на Варненския районен съд, 12-ти състав за отхвърляне на предявения от Г. К. Д. срещу ОСЗГ В., РУГ В. и Д. лесничейство В. иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за установяване правото на наследниците на Щ. Г. Б., бивш жител на гр. В., починал на 1.04.1930 г., да възстановят собствеността си върху гора с площ 11420 кв. м. в землището на гр. В., кв. "А", м. "К", при граници: отвесен бряг, дере и от две страни градско място, твърдяна като придобита по наследяване от Б., а от последния-чрез покупко-продажба по крепостен акт № 38, нот. дело № 4 от 19.01.1901 г. и отнета неправомерно през 1956 г. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречиво разрешаван материалноправен въпрос - дали е необходимо да се доказва, че заявените за възстановяване гори са били включени в Държавния горски фонд с нарочен акт или приобщаването им към този фонд е настъпвало по право по силата на нормативните разпоредби, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ, и в частност по силата на чл. 3, ал. 2 във връзка с чл. 2 от Закона за горите. В касационната жалба се правят оплаквания за нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Регионалната д. по горите В. и Държавното г. стопанство В. оспорват касационната жалба, а Общинската с. по земеделие - В. не ангажира становище. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на II г. о. взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил решението за отхвърляне на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, като е приел, че наследодателят на жалбоподателката Щ. Г. Б. е бил собственик на имот в землището на кв. "А", община В., въз основа на покупко-продажба с крепостен акт № 58, дело № 4/1901 г., представляващ празно място в м. "К", с площ 11420 кв. м. и граници: отвесен бряг, дере и от две страни-градско място. Прието е, че имотът е включен в плана на новообразуваните имоти на СО "З", землището на кв. Галата и представлява имот № 9* разположен северно от вилните имоти, при граници: военно поделение, стръмния скат на морския бряг от изток и от запад-горски фонд. От заключението на експертизите е установено, че имотът е включен в Държавния горски фонд и отговаря на отдел 314, б. б. "а" и "б" по лесоустройствения проект от 2007 г. и е записан като издънкови насаждения, дървесен вид "келяв габър", 50-годишен. За да остави в сила първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че въпреки предоставената възможност, не са събрани доказателства имотът да е бил отнет по някой от предвидените в чл. 2 ЗВСГЗГФ способи. Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че касационната жалба е основателна. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ, възстановява се правото на собственост върху г. и земите, включени в държавния горски фонд, като са посочени конкретни закони, а общо и последващи закони, укази и актове на Министерския съвет, Държавния съвет и Президиума на Народното събрание, съдържащи основания за одържавяване. Предмет на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ е правото на възстановяване на собствеността, поради което следва да се установят правопораждащите за собствеността факти и дали не са се осъществили факти, довели до изгубване правото на собственика. Не е необходимо да се доказва, че заявените за възстановяване гори са били включени в Държавния горски фонд-този факт се смята за настъпил по силата на нормативните актове, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ, и в частност по силата на чл. 3, ал. 2 във връзка с чл. 2 от Закона за г. /обн., Изв., бр. 89 от 7.11.1958 г., отм. със Закона за г., ДВ, бр. 125 от 29.12.1997 г./. Съгласно чл. 2 ЗГ от 1958 г. (отм.), всички гори и земи на Държавния горски фонд са общонародна собственост, а според чл. 3, ал. 1 от същия закон, гора е всяка земя над 1 декар, обрасла или засадена с горски дървета или храсти, която се намира вън от чертите на населените места. Предвид на това, не е било необходимо приобщаването на гората или земята към Държавния горски фонд с нарочен акт, тъй като това включване е настъпвало по право. В тази насока, настоящият състав споделя разбирането по този въпрос, застъпено с решение № 1* от 12.08.1998 г. по гр. дело № 795/1997 г. на ВКС, IV г. о. и за неправилно възприетото от въззивния съд разрешение, послужило като решаващ мотив за отхвърляне на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. В конкретния случай, безспорно е, че наследодателят на ищцата/касатор/ е придобил въз основа на покупко-продажба с крепостен акт № 58, нот. дело 4/1901 г. празно място в м. "К", в землището на кв. "А", гр. В., с площ 11420 кв. м., при граници: отвесен бряг, дере и от две страни-градско място. Притежаваният от Щ. Г. Б. /до смъртта му на 1.04.1930 г./, респ. от неговия наследник по закон К. Г. К. /починал на 29.04.1991 г./, процесен имот, който при придобиването му през 1901 г. е бил незалесен, постепенно се е самозалесил с габър, като в момента има характеристиката на част от Държавния горски фонд - "издънкови насаждения от келяв габър на възраст 50-60 години"/срвн. заключенията на лесотехническите експертизи и показанията на свид. Тодор М. П. /. По делото липсват данни, че имотът е бил земеделски по своето предназначение и че е бил включен в масив на ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация, нито, че е бил застроен или отчужден. Доколкото имотът не надвишава площта, която частните лица са могли да притежават съгласно чл. 12, ал. 2 и 3 от Закона за трудовата поземлена собственост /ДВ, бр. 81 от 1946 г./, той не е бил одържавен по силата на същия закон. Пак с оглед на неговата площ, не е подлежал на отчуждаване и съобразно чл. 1, ал. 2 и чл. 2 от Закона за собствеността и стопанисването на частните гори /ДВ, бр. 292 от 1947 г./. Обстоятелството, че процесният имот не е бил деклариран след 1949 г. съгласно § 1 - 4 от Указ № 573 на Президиума на ВНС от 28.05.1949 г. за задължителното пререгистриране на земеделските непокрити имоти /Обн., ДВ, бр. 122 от 31.05.1949 г., изм., бр. 163 от 18.06.1949 г./, не дава основание да се приеме, че процесният имот не се е намирал в патримониума на наследодателя на ищцата/ касатор/. В тежест на ответниците, които твърдят, че неподаването на декларация съгласно § 3 от Указ № 573/28.05.1949 г. сочи на преминаване на правото в лицето на друг субект, е да представят доказателства за извършено разпореждане с имота. Такива доказателства по делото не са налице. Налице са предпоставките по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване за установено, че ищцата/сега касатор/ има правото на възстановяване на собствеността върху гора от 11420 кв. м., находяща се в землището на гр. В., кв. "А", м. "К", при граници: отвесен бряг, дере и от две страни г. място. В исковата молба не са посочени границите на имота към момента на одържавяването му, а само тези по крепостния акт от 1901 г. Определянето на точното местоположение и границите на земите и г., върху които се признава правото на възстановяване на собствеността обаче е от компетентност на съответната общинска с. по з. съгласно чл. 13, ал. 2, изр. второ ЗВСГЗГФ, поради което индивидуализацията на имота следва да се извърши съобразно наличните данни към момента, предхождащ одържавяването. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г. о.