Определение № 698 от 27.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 17/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на К. Г. К. срещу определение №265620 от 09.08.2022г. по гр.д.№4599/2021г. на Софийски градски съд, ІІ В състав, с което е оставена без уважение подадената от нея молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение от 21.06.2022г. в частта за разноските. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на атакувания акт, като се претендира неговата отмяна. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд недопустимо е изяснявал смисъла на тълкувателните постановки на съображения 83,85 и 95 от решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС. Счита,че по изложените в решението на СЕС съображения относно частичното отхвърляне на кондикционни претенции, следва да не се присъждат разноски и за частично отхвърлени установителни искове за нищожност на договорни клаузи. Ответникът по жалбата „Юробанк България“ АД, поддържа, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С решение от 21.06.2022г. по гр.д.№4599/2021г. Софийски градски съд, ІІ В състав е: обезсилил решението от 17.10.2020 г., постановено по гр.д. №49902/2018 г. на Софийски районен съд, 118 състав в частта, с която на основание чл.146, ал. 1 вр. чл. 143 от ЗЗП е прогласена нищожността на чл. 6, ал. 2, изр. първо от договор за потребителски кредит № HL 37682 от 20.06.2008г. относно израза „Погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен“, както и в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД за недължимо платени суми в резултат неравноправно договаряне за поемане на валутен риск за периода 10.07.2013г. – 09.09.2013г. включително, като недопустимо; отменил решението от 17.10.2020г., постановено по гр.д. № 49902/2018г. на Софийски районен съд, 118 състав в частта, с която на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 от ЗЗП е прогласена за нищожна клаузата на чл.1, ал.1 от договор за потребителски кредит №HL 37682 от 20.06.2008г. в частите, регламентиращи задължение в швейцарски франкове, както и в частта, с която е прогласена за нищожна клаузата на чл. 6, ал. 2, изречение първо относно израза „швейцарски франкове“, както и в частта, с която е прогласена за нищожна клаузата на чл.5, ал. 3, изречение трето от договора - „Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“, както и в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на К. Г. К. на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски над сумата 2 410 лв., както и е отменил определение №20045467 от 17.02.2021г., постановено по същото дело по реда на чл.248 от ГПК, и вместо това е отхвърлил предявените от К. Г. К. срещу „Юробанк България“ АД, искове с правно основание чл.146, ал.1 вр. чл. 143 от ЗЗП за прогласяване за нищожни като неравноправни на клаузата на чл.1, ал.1 от договор за потребителски кредит № HL 37682 от 20.06.2008 г. в частите, регламентиращи задължение в швейцарски франкове, клаузата на чл. 6, ал. 2, изречение първо относно израза „швейцарски франкове“, както и клаузата на чл.5, ал.3, изречение трето от договора - „Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“. Със същото решение въззивният съд е потвърдил решението от 17.10.2020 г. по гр.д. №49902/2018г. на Софийски районен съд, 118 състав в обжалваните части, с които е признато за установено по предявените от К. Г. К. срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл.146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП, че клаузите на чл. 3, ал. 5, изречение първо и второ, чл.6, ал.2, изречение второ, чл. 6, ал. 3, на чл. 12, на чл.20 и на чл.22, ал.1 и ал.2 от сключения между тях договор за потребителски кредит №HL 37682 от 20.06.2008г., са нищожни като неравноправни, както и в частите, с които са признати за нищожни клаузите на: чл.4 от допълнително споразумение от 18.03.2009г.; чл. 3 от допълнително споразумение от 29.04.2010 г.; чл. 5, чл. 6, ал. 2 и чл. 10 от допълнително споразумение от 13.05.2011г.; чл. 3, чл. 4, ал. 2, чл. 5, чл. 9 и чл. 10 от допълнително споразумение от 31.05.2014г., и чл.3, чл.5 и чл.10 от допълнително споразумение от 24.01.2015г., както и в частите, с които „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на К. Г. К., на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата 1 388,90 евро, представляваща завишената стойност на погасителни вноски по договор за потребителски кредит № HL 37682 от 20.06.2008г., събрана от банката въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от потребителя за периода от 10.09.2013г. до 10.05.2015г., както и сумата 56,78 евро за месец юли 2015г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 27.07.2018г., до окончателното плащане. Със същото решение „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на К. Г. К. на основание чл. 78 от ГПК разноски за въззивното производство в размер на сумата 1 171,64 лв., а К. Г. К. е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД още 5,54 лв., представляващи разноски за първоинстанционното производство, и сумата 253,37 лв., представляваща разноски за въззивното производство. В мотивите на решението въззивният съд е посочил, че определя дължимите от страните разноски с оглед броя на неоценяемите искове, обжалваемия интерес по паричните искове и изхода на спора, и при непосочване от страните каква част от възнаграждението е за защита по неоценяемите и каква по оценяемите искове. С молба от 11.07.2022г. К. Г. К. е поискала да бъде изменено решението в частта, с която е осъдена да заплати разноски за частично отхвърлените кондикционни и установителни искове. С обжалваното в настоящото производство определение, молбата по чл.248 от ГПК е оставена без уважение. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателката, че въззивният съд недопустимо е изяснявал смисъла на тълкувателните постановки на съображения 83, 85 и 95 от решение на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19. В решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Решението е постановено във връзка с допуснат по преюдициално запитване въпрос, касаещ съвместимостта на режима за разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento Civil) с Директива 93/13, в хипотеза, при която според посочения текст от испанския закон за граждански процедури, може да се стигне до това продавачът или доставчикът да не бъде осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло предявеният от потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза, а само частично е уважен искът за връщане на платени по силата на тази клауза суми. В настоящата хипотеза обстоятелството, че ищцата е осъдена да заплати част от направените от ответника разноски в първоинстанционното и въззивното производство обаче не се дължи на частичната основателност на предявени кондикционни искове. Действително първоинстанционният съд, в отклонение от постановките в решението на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19, след като е приел за основателни всички предявени установителни искове, е обосновал отговорността на ищцата за разноски, с частичното отхвърляне на иска за възстановяване на недължимо платените погасителни вноски, събрани от банката въз основа на нищожно неравноправно договаряне, както и на получената без основание възнаградителна лихва по договора. Съставът на Софийски градски съд, обаче, е променил изхода на спора по исковете за установяване нищожността на три от общо 24 оспорвани от ищцата като неравноправни клаузи от процесния договор за потребителски кредит и допълнителните споразумения към него. Съответно именно неоснователността на три от предявените обективно съединени установителни искове по чл.146, ал.1 вр. чл.143 от ЗЗП е обосновала отговорността за разноски на ищцата, а не частичната неоснователност на кондикционните искове. Поради частичното обезсилване и отмяна на постановеното първоинстанционно решение въззивният съд е преразгледал отговорността на страните за разноски и е преизчислил размера на дължимите от ищцата разноски не съобразно извода на първоинстанционния съд за основателност на всички установителни искове, а съобразно своя извод за неоснователност на три от тях и за основателност на останалите 21 установителни иска. Същевременно с оглед на разясненията в решението на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19, при определяне на отговорността за разноски осъдителният иск по чл.55 от ЗЗД следва да се счита за уважен, независимо, че на ищцата не са присъдени изцяло претендираните за връщане суми. При този изход на производството размерът на дължимите на ответника разноски за първоинстанционното производство възлиза на 630,77 лева / 3/25 от 5 256,39 лева/, а за въззивното 671,80 лева /3/25 от 5598,39 лева/. Разноските, които ищцата е осъдена да заплати с въззивното решение от 21.06.2022г. по гр.д.№4599/2021г. на Софийски градски съд, ІІ В състав, са в по – малък размер от действително дължимия. Неоснователни са и доводите на частната жалбоподателка, че постановките на решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС следва да намерят приложение по аналогия и в хипотеза на неоснователност на част от предявени обективно съединени искове за установяване на нищожност на неравноправни клаузи от потребителските договори. Освобождаване на потребителя от отговорността за разноските в случаите, при които той е засегнат от прилагането на неравноправна клауза в договор за кредит, но обусловеният кондикционен иск е частично неоснователен, се налага от затруднението, което потребителят би имал да определи точния размер на неоснователно платените от него суми и да разграничи коя част от плащанията е извършена именно въз основа на неравноправната клауза. При неоснователност на претенцията на потребителя за прогласяване нищожност на дадена клауза в договора, тези съображения не са приложими. Предвид изложеното обжалваното определение по чл.248 от ГПК на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Върховният касационен съд