Определение № 2922 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2150/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на адв. Г. С. С. – процесуален представител на въззиваемата Ф. М. И., против определение № 526/19.08.2024 г. по в.т.д. № 483/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е изменено по молба на ответника “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], постановеното по делото решение № 62/29.02.2024 г. в частта за разноските, като е намалено присъденото в нейна полза на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение от 2 640 лева с ДДС на 1 320 лева с ДДС. В частната жалба са въведени оплаквания за неправилност на определението на апелативния съд. Изтъква се, че искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатския хонорар следва да бъде направено от заинтересованата страна най-късно до приключване на устните състезания пред съответната инстанция, което не е сторено, поради което заявеното такова с молбата по чл. 248 ГПК е преклудирано и не подлежи на разглеждане. Излагат се подробни съображения относно приложението на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в хипотезата на чл. 38 ЗА. Подчертава се, че след постановяване на решението от 25.01.2024 г. на СЕС националните съдилища не разполагат с ясен и непротиворечив стандарт на тълкуване на задължението за минимално възнаграждение, предвидено в наредбата. Претендира се да бъде отменено обжалваното определение и искането на ответника за изменение на въззивното решение в частта за присъденото на адв. С. адвокатско възнаграждение да бъде оставено без уважение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД я оспорва като неоснователна. Претендира присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Разглежданата частна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. С решение № 62/29.02.2024 г. по в.т.д. № 483/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част за уважаване на предявения от Ф. М. И. против “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ и са присъдени разноски на адв. Г. С. за осъщественото от нея безплатно процесуално представителство на ответницата пред въззивната инстанция в размер на 2 640 лева с ДДС. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена от въззивника молба за изменение на решението на апелативния съд в частта за разноските, като се иска да се намали присъденото адвокатско възнаграждение до 200 лева. С обжалваното определение апелативният съд е уважил частично искането и е изменил постановеното по делото решение в частта за разноските, намалявайки адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ на 1 320 лева с ДДС. За да стигне до този извод, е приел, че молбата по чл. 248 ГПК е допустима. Преценил е, че след като възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА се определя от съда, то са несъстоятелни доводите на въззиваемата страна, че заявяването на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК е условие за допустимост на искането на насрещната страна по чл. 248 ГПК. Съобразил е, че спорът, пренесен във въззивното производство с предявената от ответника застраховател въззивна жалба, е относно допълнително присъдена сума от 20 000 лева с твърдения, че изплатените 35 000 лева са достатъчни за репариране в пълен обем на вредите на ищеца. Като е взел предвид този предмет на спора, ограничен по обем от оплакванията на жалбоподателя по приложението на чл. 52 ЗЗД, извършените от пълномощника на въззиваемия ищец процесуални действия, изразяващи се в подаден аргументиран отговор на въззивната жалба и молба преди съдебното заседание с настояване за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски, без явяване в съдебното заседание и участие в устните прения, при липса на проведено същинско съдебно дирене със събиране на нови доказателства, определянето на възнаграждение в размера, равен на този за първата инстанция (2 200 лв.) не е оправдано. По отношение на размера на възнаграждение решаващият състав е споделил и разбирането, че въведените с Наредба №1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни, а ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на дължимото на адвоката възнаграждение, което съответства и на наложилата се съдебна практика след даденото с решения на СЕС по съединени дела C-427/16, C-428/16 и дело C-438/22 тълкуване. При тези данни е намерил, че възнаграждението за осъществената безплатно защита във въззивното производство следва да бъде намалено наполовина, като се определя в размер на 1 100 лева и 220 лева ДДС, което възмездява в достатъчна степен положения от процесуалния представител труд. Настоящият съдебен състав намира, че определението е правилно. В случая апелативният съд е сезиран с направено от “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, което е подадено в срок и е процесуално допустимо. Несъстоятелни са доводите на частния жалбоподател, че искането за намаляване на адвокатското възнаграждение на насрещната страна е преклудирано, след като възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност не е заявено от застрахователя най-късно до приключване на устните състезания пред съответната инстанция. При определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, какъвто е разглежданият случай, въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК е ирелевантен, тъй като размерът на заплатения хонорар не е уговорен предварително между страната и нейния процесуален представител, а се определя от съда с оглед осъществената безплатна правна помощ. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА, относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение на въззиваемата, е Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която не е обвързваща за съда и третите лица с оглед даденото тълкуване в горецитираното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Поради това същата не може да се приложи, а доводите на частния жалбоподател в обратния смисъл са несъстоятелни. Посочените в наредбата размери на адвокатските хонорари могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията на процесуалните представители на страните, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, интереса, извършените от адвоката процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото (така в определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.). В разглеждания случай настоящият състав намира, че определеното в полза на процесуалния представител на страната адвокатско възнаграждение от 1 320 лева с ДДС е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, обжалваемия интерес във въззивното производство, липсата на нови доказателства, както и с извършените от адвоката действия – депозиране на отговор на въззивната жалба и писмено становище по съществото на спора, без явяване в проведеното съдебно заседание. По изложените съображения настоящият състав намира, че подадената частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение на Апелативен съд – Варна следва да бъде потвърдено. Разноски на ответника по частната жалба, насочена против съдебния акт по чл. 248 ГПК, не са дължими. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,