Определение № 2753 от 06.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1854/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца В. Д. Д. срещу определение № 1954/30.06.2026г. по т.д.№ 901/2026г. на І т.о. на ВКС, с което е прекратено производството по делото за прогласяване за нищожно, респ. за отмяна на арбитражно решение № 1345/16.04.2020г. по арбитражно дело № 1345/2010г. на арбитър Б. Г.. Частният жалбоподател оспорва правилността на изводите за неспазване на преклузивния срок за предявяване на иска по реда на чл.47 сл. от Закона за арбитража и излага подробни съображания с искане за отмяна на атакуваното определение. Постъпили са отговори от ответниците, с които се оспорва основателността на частната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Предходният състав на касационния съд е мотивирал становището си за неспазването на преклузивния срок за предявяване на иска по чл. 47 ЗАрб. и обусловената от това недопустимост на инициираното производство със съображенията, че за постановеното решение на арбитър Б. Г. ищецът е узнал през 2012г. като следва да се съобрази представената покана за доброволно изпълнение, връчена му чрез работодател на 13.07.2012г., както и, че през 2012г. е наложен запор върху трудовото му възнаграждение, от който в периода до 12.02.2015г. са постъпвали суми по изпълнителното дело, послужили за погасяване на задълженията. Счетено е, че с осъщественото по реда на чл.46, ал.2 ГПК връчване чрез работодател на поканата за доброволно изпълнение и с узнаването от ищеца за изпълнителното производство, образувано въз основа на оспорваното от него арбитражно решение, е налице надлежно уведомяване за постановения от арбитражния орган акт, като считано от връчване на поканата е започнал да тече и преклузивният срок по чл. 48, ал.1 ЗАрб. Констатирано е, че към датата на подаване на исковата молба по чл. 47 ЗА - 08.04.2026г. този срок е изтекъл, поради което предявените искове са недопустими, а връчването на нова покана за доброволно изпълнение за новообразувано през 2026г. ново изпълнително дело не означава, че е налице ново узнаване и начало на нов тримесечен срок. Неоснователно е оплакването в частната жалба, че процедурата по връчване по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК на поканата за доброволно изпълнение до ищеца по изпълнителното дело на ЧСИ Н.М., посочена като връчена на 13.07.2012г., е опорочена, тъй като по делото липсвали доказателства, че тя фактически е получена или сведена до знанието му. Това становище е аргументирано с доводите, че от приложената по делото обратна разписка е видно, че тази ПДИ е получена от лицето Т. Ч., посочено като „маркетинг организатор“, а така и от лицето Р. И., също обозначен като „маркетинг организатор“, без да е удостоверена връзката на тези лица, респективно представителната им власт по отношение на работодателя ищеца към онзи момент „Ефект 3“ ЕООД, а същевременно срещу имената на Т. Ч., на която би следвало да е връчена поканата, напълно липсва подпис, а в запорното съобщение, приложено към настоящата молба, лицето Р. И. вече фигурира като връчител, а не като маркетинг организатор. Съпоставката на тези два документа дава основание на настоящия състав за извод, че Р. И. е връчителят и в двата документа, а техен получател е Т. Ч., обозначена като служител на работодателя „Ефект 3“ ЕООД, а същевременно в ПДИ, връчена на 13.07.2012г., са налице два подписа. Съгласно чл. 46, ал. 2 ГПК работодателят е сред лицата, които могат да получат съобщение за адресата, когато връчването се извършва по месторабота на последния. Ако работодателят е юридическо лице, връчването може да се извърши и на негов служител или работник, както е направено в случая, поради което това връчване е редовно. Настоящият състав намира за неоснователно и възражението на ищеца за нередовност на връчването на лицето Т. Ч. поради „неустановеност на връзката на това лице“ с работодателя, чрез който е връчена ПДИ, най малко поради това, че видно от справката за регистрирани трудови договори, именно „Ефект 3“ ООД е работодател на ищеца съм м. септември 2012г., когато са започнали постъпленията от трудовото възнаграждение на ищеца по изпълнителното дело, посочени на гърба на приобщения по делото изпълнителен лист, т.е. очевидно е, че връчването чрез Ч. е достигнало до знанието на третото задължено лице. Неоснователен е доводът в частната жалба, че по делото е необходимо да са налице доказателства, че работодателят е потвърдил пред ищеца получаването на ПДИ. Изпълнението на задължението по чл. 46, ал. 2, изр.2 ГПК не е част от изискванията за редовност на връченото съобщение, нито променя началото на срока на уведомяването на адресата, в който смисъл настоящият състав споделя правното съображение, изложено по т.д.№ 2123/2023г. на І т.о. на ВКС. Не съответства на материалите по делото възражението в частната жалба, че съдържанието на ПДИ от юли 2012г. не дава възможност на длъжника да узнае основанието, на което той е осъден. В поканата е отразено приложено към нея копие от подлежащия на изпълнение акт, вписано е и обстоятелството за наложен запор върху трудовото възнаграждение, получавано от работодателя „Ефект 3“ООД. Следователно, на длъжника по реда на чл.46,ал.2 ГПК е съобщена достатъчна информация за основанието и размера на задължението и за наложените запори. Неоснователно е позоваването в частната жалба на дадено различно тълкуване с решението по т.д.№ 2414/2024г. на ІІ т.о. за действителна дата на уведомяване и начало на срока за предявяване на иска за отмяна на арбитражно решение при връчена чрез работодател ПДИ. Препращането е некоректно, тъй като от мотивите на решението по това дело е видно, че „няма доказателства в процеса, че срещу ищцата е образувано изпълнително дело и е наложен запор; че не може да се приеме, че ищцата е узнала за наличието на арбитражно решение от връчване на покана за доброволно изпълнение до солидарния й длъжник“, докато фактите по настоящото дело са противоположни. Предходният състав на ВКС не е отдал значение на наложения запор в смисъла, в който са оплакванията в частната жалба и отново обжалващата страна се позовава на несъотносима практика на ВКС. Не връчването на запорното съобщение до работодателя, което действително е процесуално действие спрямо трето задължено лице, а значителният времеви период от повече от две години, през който са правени удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца, е обстоятелството, ценено в обжалваното определение като индиция за достигане до длъжника на информация за приключилото арбитражно производство и постановеното по него решение. Постъпилите плащания и удържане на суми могат да послужат като индиция за узнаването за арбитражното решение от страна на ищеца, в който смисъл е и изразеното разбиране по ч.т.д. № 486/2025г. на І т.о. на ВКС, докато в настоящата хипотеза решаващият аргумент е връчването на длъжника през 2012г. и на ПДИ. В атакуваното определение моментът, от който започва да тече срокът за подаване на исковата молба по чл.47 ЗАрб, е преценен в синхрон с константната практика на ВКС, съгласно която, при отсъствие на предходно редовно уведомяване, получаването на поканата за доброволно изпълнение може да служи за началото на срока по чл.48,ал.1 ЗАрб (определенията по ч.т.д.3099/13г. на ІІ т.о., по ч.т.д.№ 1982/15г. на І т.о., по т.д.№ 930/15г. на ІІ т.о., по ч.т.д.№ 3579/2015г. на І т.о., по ч.т.д. 464/18г. на ІІ т.о., по ч.т.д № 168/18г. ІІ т.о., по т.д.№ 1221/23г. на І т.о., т.д. № 730/2025г. на ІІ т.о. и др) и като законосъобразно то следва да бъде потвърдено. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о. Ответниците претендират разноски за производството за изготвянето на отговори на частната жалба от юрисконсулт, което съставът определя в размер на по 50 евро.