Определение № 627 от 02.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2320/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква“ срещу решение № 5 от 10.10.2025 г., постановено по в.ф.д. № 5/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 10.07.2025 г., постановено по ф.д. № 25/ 2022 по описа на Софийски градски съд и вместо него е открито на основание § 4, ал. 4 от ПЗР на ЗИД на ЗВ производство по ликвидация и заличаване на „Българска православна старостилна църква“, вписана в т. 9 от Регистъра на вероизповеданията, стр. 149, парт. № 249, воден при СГС. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е недопустимо. Сочи се, че редът за прекратяване на една религиозна институция е след провеждане на спорно исково производство пред съда, който не е спазен в случая, тъй като въззивният съд се е произнесъл само по подадено заявление до регистърния съд за откриване на производство по ликвидация и заличаване на религиозната институция. Заявява се също, че искането, което е счетено за основателно с обжалваното решение, е подадено от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, която не е правоспособен субект, като по делото не са представени доказателства директорът на тази дирекция да е упълномощен от министър-председателя да сезира съда. Касаторът намира обжалваното решение и за неправилно. Счита, че въззивният съд е направил извод, че са налице предпоставките за откриване на производство по ликвидация и заличаване на религиозната институция, като е приложил законови разпоредби, които противоречат на чл. 37 и чл. 44 от Конституцията на Република България. В тези конституционни норми са регламентирани единствените допустими ограничения на основните права на гражданите на вероизповедание и на сдружаване. Със Закона за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, обн. ДВ, бр. 10 от 2025 г. и в сила от 04.02.2025 г. /ЗИД на ЗВ/ са въведени ограничения на правото на вероизповедание и правото на сдружаване, които не са сред тези, изчерпателно установени с Конституцията. Освен това тези ограничения представляват и форма за реализиране на държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности, което също е несъвместимо с конституционната уредба на правото на вероизповедание. Касаторът намира, че с посоченото изменение на ЗВ се въвеждат нови по-тежки изисквания за регистрация на религиозни институции, поради което те следва да се прилагат само към вероизповедания, които ще бъдат регистрирани след 04.02.2025 г., но не и към вече регистрирани религиозни институции, каквато е „Българска православна старостилна църква“. Придаването на обратно действие на тези разпоредби, както е направил въззивният съд, означава да се накърнят валидно придобити права, което не се позволява от Конституцията. Касаторът посочва, че съдът, разглеждащ подаденото заявление, е длъжен да приложи пряко Конституцията, което не е направено в обжалваното решение. Заявява, че приложените от въззивния съд норми от ЗИД на ЗВ и от ЗВ противоречат и на чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /Конвенцията/, в каквато насока е произнасянето на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ в Решение от 20.04.2021 г. по дело Българска православна старостилна църква и други срещу България. С оглед на това с постановяване на обжалваното решение е допуснато неизпълнение на решението на ЕСПЧ, което е нарушение на чл. 46 от Конвенцията. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя и четири въпроса, като се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответниците по касация - прокурорът и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, оспорват касационната жалба. Считат, че тя е недопустима, защото решението на въззивния съд е постановено в охранително производство, като с него се уважава молбата за откриване на производство по ликвидация и заличаване на регистрираната религиозна институция, поради което то не подлежи на обжалване на основание чл. 537, ал. 1 ГПК. Освен това доколкото охранителното производство е едностранно, страна в настоящото са само субектите, които съгласно закона могат да подадат искане за откриване на производство по ликвидация и заличаване на религиозната институция на основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ (обн. ДВ, бр. 10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), които са прокурорът и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет. Религиозната институция „Българска православна старостилна църква“ не участва в това производство, поради което няма право да подаде жалба срещу решението на въззивния съд. Ответниците по касация заявяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: По допустимостта на касационната жалба: С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по искания на прокурора и на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, подадени на основание § 4, ал. 4 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, обн. ДВ, бр. 10 от 2025 г. и в сила от 04.02.2025 г. /ПЗР към ЗИД на ЗВ/, за откриване на производство по ликвидация и заличаване на регистрираната религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква“. Те се основават на факта, че тази религиозна институция е прекратена на основание § 4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ поради неизпълнение на задължението, установено в § 4, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗВ, да извърши промяна на наименованието и устава си в съответствие с чл. 10, ал. 1 и чл. 15, ал. 2 и ал. 3 ЗВ и да заяви тази промяна за вписване в регистъра на вероизповеданията, воден от Софийски градски съд. В § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ е посочено, че производството по ликвидация и заличаване на регистрирана религиозна институция се открива въз основа на искане, което се отправя до съда след нейното прекратяване. Това искане по същността си е такова за извършване на вписвания и заличавания по партидата на регистрираната религиозна институция в съдебния регистър на вероизповеданията. С него се заявява за вписване обстоятелството по откриване на производство по ликвидация на религиозната институция, имащо за последица нейното заличаване от регистъра. В чл. 15, ал. 1 ЗВ е регламентирано, че регистрацията на религиозните общности се извършва от Софийски градски съд по реда на глава 49 „Общи правила“ на ГПК, в която се съдържат общите правила за провеждане на охранителните производства. След като регистрацията на религиозните институции се развива по общите правила на охранителните производства, по тези правила следва да се провеждат и производствата по извършване на всички други подлежащи на вписване в този регистър обстоятелства. В чл. 537, ал. 1 ГПК, която норма се намира в глава 49 на ГПК, е предвидено, че решението, с което молбата за издаване на искания акт се уважава, не подлежи на обжалване. При прилагане на това правило трябва да се приеме, че актът, с който съдът вписва обстоятелството по откриване на производство по ликвидация на религиозната институция в регистъра на вероизповеданията по направено искане за това по § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ, няма да подлежи на обжалване. Трябва обаче да се съобрази и това, че въпреки че е предвидено да се разглежда по реда на охранителното производство, искането по § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ изхожда не от самата религиозна институция, до чийто статут на правен субект то се отнася, а от други конкретно посочени в тази разпоредба субекти, които са прокурорът и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет. Ето защо и ако се счете, че в това производство участие не взема изобщо религиозната институция и тя няма право да обжалва решението на съда, с което е уважено искането на други лица за вписване на откриване на производство по ликвидация по отношение на нея, ще се стигне до това, че тя няма да може да защити правата, които има като отделно юридическо лице, както и правата, които имат нейните членове, а те се засягат от направеното искане. Тази особеност налага при разглеждане на въпроса дали религиозната институция има право да обжалва решението на съда, с което се уважава искането по § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ за вписване на откриване на производство по нейната ликвидация и заличаване, да бъде съобразена нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /Конвенцията/, установяваща правото на справедлив съдебен процес. В чл. 6, § 1 от Конвенцията е предвидено, че всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. В своите произнасяния по нарушаването на тази норма Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ приема, че тя е приложима по граждански дела при осъществяване на следните предпоставки: 1) наличие на право, което е гражданско по своя характер, като понятието „гражданско“ има автономно значение по Конвенцията и не може да се тълкува единствено чрез препратка към националното право на съответната държава, което все пак е от значение за определяне съдържанието на конкретното право и неговите последици; 2) наличие на реално и сериозно оспорване на това право, за което може да се каже, поне по основателни причини, че е признато по националното законодателство, като спорът може да се отнася не само до действителното му съществуване, но и до неговия обхват и начин на упражняване; 3) изходът от производството по оспорване трябва да бъде пряко определящ за въпросното гражданско право, тъй като само слабите връзки или отдалечените последици не са достатъчни, за да се приложи чл. 6, § 1 от Конвенцията /Решение от 28.06.1978 г. по дело K ц nig v. Germany, Решение от 15.03.2018 г. по дело Nait-Liman Switzerland, § 106, Решение от 25.09.2018 г. по дело Denisov v. Ukraine, § 44 и § 45; Решение от 19.09.2017 г. по дело Regner v. the Czech Republic, § 99 и § 100; Решение от 14.09.2017 г. по дело Karoly Nagy v. Hungary, § 60/. С оглед изяснения предмет на производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, трябва да се приеме, че то засяга две групи права. На първо място, това са правата на самата религиозна институция, по отношение на която се твърди, че са настъпили предпоставки за откриване на производство по ликвидация. При уважаване от съда на подадените по реда на § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ искания на прокурора и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, по отношение на религиозната институция ще се проведе производство по ликвидация, което има за цел притежаваното от нея имущество да бъде превърнато в парични средства, за да бъдат удовлетворени всички нейни кредитори и останалото след тяхното удовлетворяване имущество да бъде разпределено между лицата, които имат право на това съгласно устава и закона. С изпълнението на тази цел се приключва производството по ликвидация и последица на това е заличаването на вписването на религиозната институция като юридическото лице в регистъра, воден от Софийски градски съд. От момента на заличаването й от регистъра религиозната институция престава да съществува като отделен субект на правото. Следователно настоящото производство засяга правото на самата религиозна институция „Българска православна старостилна църква“ да съществува като юридическо лице, което е установено в националния правов ред на Република България с чл. 14 и сл. ЗВ. Загубата на правосубектността на религиозната институция води до отпадане на възможността тя да встъпва в частноправни отношения с други субекти и да бъде титуляр на права, които имат имуществен характер, като право на собственост върху недвижими и движими вещи и други. Предвид тези последици правото на религиозната институция, до което настоящото производство се отнася, трябва да се определи като гражданско по смисъла на Конвенцията. Настоящият съдебен състав съобразява, че ЕСПЧ е постановил в свое решение, че чл. 6, § 1 от Конвенцията намира приложение и по отношение на производство, по което едно юридическо лице, в конкретния случай сдружение, защитава права и интереси на своите членове - Решение от 10.11.2004 г. по дело Gorraiz Lizarraga and Others v. Spain, § 45. С оглед на това при преценката за приложимостта на чл. 6, § 1 от Конвенцията по отношение на религиозната институция в производството по § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ трябва да бъде взето предвид и това, че с неговото провеждане се засягат също и правата, които имат нейните членове, които са физически лица, обединили се в конкретна религиозна общност за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии. Това е правото на всяко едно от тези физически лица на вероизповедание, което е установено с чл. 13 и чл. 37 от Конституцията. Съгласно тълкуването на посочените конституционни разпоредби, дадено от Конституционния съд в Решение № 5 от 11.06.1992 г., постановено по к.д. № 11 от 1992 г., правото на вероизповедение е абсолютно лично, ненакърнимо и основно право на всеки български гражданин, ценност от висш порядък, което включва следните по-важни правомощия: право на свободен избор на вероизповедание; възможност за свободно упражняване на вероизповеданията - чрез слово, печат, чрез сдружаване на религиозна основа. С вписването в регистъра на вероизповеданията на откриване на производство по ликвидация на една религиозна институция и с нейното заличаване се стига до това, че тази религиозна институция престава да съществува като юридическо лице и отделен субект на правото, който резултат засяга и самото право на вероизповедание на нейните членове. Това е така, защото по този начин се ограничава неговото упражняване чрез едно от правомощията, които се включват в съдържанието му, а именно правото на тези физически лица свободно да се сдружават на религиозна основа, като им се отнема възможността да направят това чрез съответната религиозна институция, която има избрана от тях структура, органи, начин на формиране на воля и на представителство и избрано от тях наименование, съдържащо определени думи. Ето защо следва да се заключи, че настоящото производство се отнася и до правото на вероизповедание на физическите лица, които са членове на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“. Доколкото това право е основно и лично, свързано с интимния духовен мир на човешката личност, то трябва да се приеме, че отговаря на понятието за гражданско право по смисъла на Конвенцията. По настоящото дело от прокурора и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, които са лица, различни от религиозната институция „Българска православна старостилна църква“ и нейните членове, се претендира, че са осъществени предвидените в закона предпоставки за прекратяване на тази религиозна институция, за откриване на производство по ликвидация по отношение на нея и за нейното заличаване. С това се оспорва правото на самата религиозна институция да съществува като юридическо лице, което може да е титуляр на граждански права. Оспорва се и правото на вероизповедание на нейните членове, тъй като със заличаването на религиозната институция се стига до ограничаване на тяхната възможност да го упражняват чрез свободно сдружаване на религиозна основа, като регистрират религиозната общност, в която са се обединили, като юридическо лице с избрано от тях наименование и верски убеждения, характерни за източното православие. Същевременно в производството религиозната институция поддържа, че не са налице предвидените в закона предпоставки за нейното прекратяване. Ето защо по настоящото производство се разглежда действителен спор за съществуване на описаните граждански права на религиозната институция и на нейните членове, който трябва да се приеме, че има и сериозно естество, предвид високата степен, до която засяга тези права. Доколкото, както вече беше посочено, при уважаване на исканията, за разглеждане на които е образувано производството, ще се стигне до прекратяване съществуването на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“ като отделен правен субект, с което ще се отнеме правоспособността й, както и ще се ограничи правото на вероизповедание на нейните членове, то изходът на това производство е пряко определящ за съществуването и упражняването на тези граждански права. С оглед всичко изложено следва да се заключи, че по отношение на настоящото производство и участието в него на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“ се установява, че са налице всички предпоставки, при които чл. 6, § 1 от Конвенцията намира приложение. Това означава, че съдът е длъжен да осигури възможността на тази религиозна институция да участва ефективно в производството при разглеждане на исканията на прокурора и на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет да бъде открито по отношение на нея производство по ликвидация, включително възможност да изложи доводи срещу основателността на тези искания, с което да повлияе върху съдебното решение. Това може да бъде постигнато само като се признае правото на религиозната институция да обжалва решението на съда, което е с неблагоприятен за нея правен резултат, каквото е решението на Софийски апелативен съд, с което исканията са счетени за основателни. По този начин ще се предостави възможност на религиозната институция да оспори извода на апелативния съд, че са осъществени предвидените в закона предпоставки за прекратяването й и за настъпване на последиците от това, които са откриване на производство по ликвидация и заличаването й от регистъра, които пряко рефлектират върху съществуването й като самостоятелен правен субект и оттам върху упражняването от нейните членове на правото им на вероизповедание. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че религиозната институция с наименование „Българска православна старостилна църква“ има право да обжалва решението от 10.10.2025 г., постановено по в.ф.д. № 5/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което се уважават за първи път молбите на прокурора и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет за откриване по отношение на нея на производство по ликвидация и заличаване. Ето защо и доколкото касационната жалба от този правен субект е подадена в срок, тя е допустима. По основанията за допускане на касационно обжалване: За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че производството е образувано по молби, подадени от прокурора и Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет на основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ, с които се иска да бъде открито производство по ликвидация на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“. Посочил е, че тези искания се разглеждат по реда на охранителното производство. Направил е извод, че те са допустими, тъй като са подадени от лица, които са легитимирани да направят това с изричното разпореждане на закона в § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ. Въззивният съд е счел, че с нормите на чл. 15, ал. 3 ЗВ и § 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ по императивен начин са въведени изисквания към наименованията на регистриращите се и вече регистрираните вероизповедания, даден е срок за привеждането им в съответствие със закона и са уредени последиците при непредприемане на действия за това. Намерил е за безспорно, че наименованието на регистрираното вероизповедание „Българска православна старостилна църква“ попада в обхвата на чл. 15, ал. 3 ЗВ, тъй като съдържа думата православна, както и че по делото не са представени доказателства в предвидения в закона двумесечен срок, който тече от 04.02.2025 г. и изтича на 04.04.2025 г., тази религиозна институция да е променила наименованието си и да е предприела активни действия по вписване на тази промяна в регистъра на вероизповеданията, воден от съда. Следователно и на основание § 4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ е настъпило ex lege прекратяване на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“. Съгласно § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ това е основание спрямо нея да бъде открито производство по ликвидация и заличаване, както и да бъде назначен ликвидатор при спазване на разпоредбата на чл. 73, ал. 2, гл. XII от устава. Въззивният съд е изложил мотиви, че в практиката на ЕСПЧ се приема, че ограничения за наименованието на религиозните институции, като това предвидено в чл. 15, ал. 3 ЗВ, са принципно оправдани /Решение от 04.02.2025 г. по дело Православна християнска църква и други срещу България/. Позовал се е и на това, че ЕСПЧ застъпва, че изборът на обхвата и формата на правила във връзка с прогласената в чл. 9 от Конвенцията свобода на съвестта и религията трябва да бъде предоставен до известна степен на съответната държава, тъй като ще зависи от конкретния национален контекст, като това право не гарантира винаги правото на индивидите да се държат в съответствие с религиозните си убеждения и да не зачитат норми, доказали своята основателност /така Решение от 10.11.2005 г. по делото Leyla Sahin v. Turkey/. С оглед на това е заключено, че разпоредбите на чл. 15, ал. 3 ЗВ и § 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ не противоречат на чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията, тъй като въведените с тях правила са установени в закон и са израз на предоставената на държавата дискреция да избере обхвата и формата на правилата, установяващи баланс между правата и свободите на различните свои групи граждани, безспорно необходим в демократичните общества. Въззивният съд е приел още, че съдът, разглеждащ едно дело, няма правомощието да установява противоречието на закон с Конституцията на Република България от 1991 г., който е приет при нейното действие, а само да тълкува този закон по начин, че да съответства на Конституцията. Ето защо е счел, че не може да се произнася дали нормите на чл. 15, ал. 3 ЗВ и § 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ противоречат на Конституцията, като те са ясни, поради което няма нужда и да бъдат тълкувани в съответствие с нея. Поради разминаване на крайните изводи на двете инстанции, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и на основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ е открил производство по ликвидация и заличаване на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“. В чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е предвидено, че решението на въззивния съд се допуска до касационно обжалване при вероятната му недопустимост. За наличие на това основание за достъп до касация на едно въззивно решение касационният съд е длъжен да следи и служебно. От материалите по делото е видно, че в една от молбите, по които е образувано съдебното производство, което е висящо пред касационния съд, която е тази, подадена от прокурора, се съдържат две отделни искания – едното искане, което този молител е посочил, че е главно, е съдът да прекрати религиозната институция с наименование „Българска православна старостилна църква“, а второто искане, което е отбелязано, че е евентуално, е съдът да постанови откриване на производство по ликвидация и заличаване на посочената религиозна институция на основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ. С оглед на така направените искания и на реда, по който съдът ги е разгледал и се е произнесъл по тях, настоящият съдебен състав намира, че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на неговата допустимост. Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, то не следва да бъдат разглеждани доводите на касатора за осъществяване и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Те са свързани с оплакванията на тази страна за неправилност на обжалваното решение, заявени в касационната жалба, поради което ще бъдат разгледани от касационния съд с решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК, ако са налице предпоставките за произнасяне по правилността на въззивното решение. Предвид извода, че решение № 5 от 10.10.2025 г., постановено по в.ф.д. № 5/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 27 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 12, 78 евро. На касатора следва да бъдат дадени и указания да внесе държавна такса в размер на 15, 34 евро, която е дължима за произнасяне по допускането на касационното обжалване съгласно чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата и която е останала неплатена поради това, че касационната жалба не е била надлежно администрирана от въззивния съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение