Определение № 1471 от 30.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 7325/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по искане на [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 06.07.2013 г. по гр.д.№ 15380/ 2012 г. С него е потвърдено (в обжалваната по въззивен ред част) решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 17206/ 2010 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против К. Б. Д. искове за връщане на сумата 10 000 лв, като получена на отпаднало основание и за заплащане на сумата 3 688,39 лв – обезщетение за забавено изпълнение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по посоченото от ищеца правно основание или сам трябва да определи точното основание, както и материалноправните въпроси дължи ли се връщане на суми, получени въз основа признато от съда за нищожно споразумение между работодател и работник, с което последният поема задължение да не прекратява едностранно трудовото си правоотношение и може ли прекратяването на един договор автоматично да влече прекратяване на друг договор. Счита, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вторият – при условията на противоречива практика, а третият е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна, чрез представител по чл.47 ал.6 ГПК, оспорва жалбата, без да вземе изрично становище по наведените основания за допускане на касационно обжалване. Съдът намира жалбата за допустима, а основателно е и искането за допускане на касационно обжалване. Делото е образувано по искова молба, в която е претендирано заплащане на сумата 10 000 лв въз основа на споразумение, сключено между ищеца и ответницата на 25.01.2005 г. Страните са били в трудово правоотношение, като с въпросното споразумение ищецът се е задължил да плаща по 5 000 лв годишно, а ответната страна – да не прекратява едностранно трудовия договор. Впоследствие, тъй като ответната страна е възразила срещу действителността на това споразумение, съдът от първа инстанция е допуснал изменение на заявените от ищеца правопораждащи твърдения в смисъл, че доколкото възражението за недействителност е основателно, то осъждането на ответницата се претендира и въз основа на задължението й да върне полученото въз основа на отпаднало основание. Като е разгледал спора по същество, въззивният съд е посочил, че макар недействителността на споразумението от 25.01.2005 г. да е прогласена с влязло в сила решение, основанието не е отпаднало с обратна сила. Доколкото ищецът претендира сумата на отпаднало основание, претенцията му не е доказана и не следва да бъде уважена. При тези мотиви на въззивния съд поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос обуславя въззивното решение, доколкото въззивният съд е квалифицирал спорното право въз основа на посоченото от ищеца и е отхвърлил иска, защото при дадената от ищеца квалификация предпоставките за възникване на спорното право не са налице. Оправдани са твърденията на касатора, че изводът е направен в противоречие с цитираното от него решение № 239/ 16.07.2013 г. на ВКС, ІV г.о., поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато. По повдигнатите материалноправни въпроси не са налице основания за допускане на обжалването, а съдът ще ги разгледа като касационни доводи при решаване на спора по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд