Решение № 593 от 20.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10448/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – Пловдив при ЦУ на НАП, приподписана от юриск. П. Янев срещу решение № 6629/22.07.2025 г., постановено по адм. дело № 2526/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което по оспорване от Ж. С. Ж. от гр. Пловдив, е отменен ревизионен акт (РА) № Р – 16001624001491 – 091 – 001/16.08.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден с решение № 440/22.10.2024 г. на директора на посочената дирекция за установени задължения за данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ за 2019 г. в размер на 11 441 лв. и лихви – 5 524,13 лв. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът правилно е определил относимите разпоредби, но е допуснал нарушения при осъщественото изследване и анализ на наличните в кориците на делото доказателства и доказателствени средства, което е довело до формирането на необосновани фактически и правни изводи. В касационната жалба са описани фактите и обстоятелствата по делото, свързани с прехвърления с нотар. акт от 28.06.2017 г. недвижим имот (апартамент) срещу задължение за гледане и издръжка на съпругата на касационния жалбоподател З. Ж., вече бивши съпрузи от нейната майка М. Т. З. по време на брака й с Ж.. Впоследствие с нотар. акт за покупко продажба от 20.05.2019 г. процесният апартамент е продаден от З. Ж. и Ж. Ж., като последният е упълномощил Ж. да го представлява, като продаде този имот и да получи цената по сметка, по която тя е титуляр. Сочи се също така, че Ж. не е декларирал облагаем оборот, което е установено при извършена проверка за установяване на факти и обстоятелства (ПУФО) преди ревизионното производство. Според касационния жалбоподател недоумение буди защо съдът в мотивната си част на решението е изразил становище, че придобитото от съпругата на длъжника представлява дарение (виж стр. 9 и 10 от съдебното решение). В този смисъл касаторът изразява несъгласие, че по силата на договора за издръжка и гледане не е изразена воля за дарение, както неправилно е прието от решаващия съд. Обсъдено е в касационната жалба, че договорът за дарение е безвъзмезден договор, по който едно лице( дарител) прехвърля безвъзмездно имуществено право на друго лице (надарен), като този договор е едностранен, докато договорът за издръжка и гледане е двустранен, възмезден, формален и алеаторен. В тази връзка касационният жалбоподател цитира съдебна практика по гр. дела № 3441/2007 г. и № 5287/2007 г. на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение. Счита, че не може да бъде прието, че придобитото недвижимо имущество не е било в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), тъй като не е придобито по дарение, а вследствие на договор за гледане и издръжка, а по него възниква задължение за несрещна престация, поради което Ж. Ж. се явява получател на дохода от неговата продажба, съответно е данъчно задължено лице по смисъла на ЗДДФЛ за същия доход. Иска се отмяна на обжалваното решение и се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за всяка съдебна инстанция в размер на 1 927 лв. и 135,72 лв. държавна такса за касационното производство. В касационната жалба се прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна, ако такова се претендира – арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК. В депозирано по делото писмено становище от 01.12.2025 г. от юриск. П. Янев, касационната жалба се поддържа. Ответникът по касация Ж. С. Ж. от гр. Пловдив с депозирана по делото писмена защита от адв. Н. Георгиев, я оспорва и се иска обжалваното решение като правилно да се остави в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура в писмено заключение изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна поради следните съображения: За да отмени РА, оспорен от Ж. С. Ж. от гр. Пловдив първоинстанционният съд е приел, че същият е незаконосъобразен поради допуснато нарушение на материалния закон, тъй като неправилно приходните органи били приели, че ревизираното лице е получател на доход от продажбата на недвижимия имот. В тази връзка съдът счел, че Ж. не е данъчно задължено лице по смисъла на ЗДДФЛ. За да направи този извод, съдът е приел, че договорът за издръжка и гледане, по който през 2017 г. майката на З. З. – Ж. й е прехвърлила апартамент в гр. София, макар и осъществен по време на брака й с Ж. Ж., е било лично имущество на З. Ж.. Според съда основанието за изключването на вещните права, придобити по наследство или по дарение от обхвата на СИО, е строго личният характер на придобиването при отсъствие на надарения на насрещна престация от наследника и надарения, а в конкретния случай е налице такова лично задължение единствено и само за З. Ж. – да поеме издръжката и гледането на майка си М. Т. З. по придобития по дарение недвижим имот с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. Крайният извод на съда е, че доколкото продаденото имущество не е било СИО, а лично имущество на З. Ж., нейният съпруг Ж. Ж. не се явява получател на дохода от неговата продажба. При така изложеното от съда, е счетено, че се изключва необходимостта от обсъждане на съдебната експертиза и свидетелските показания. Относно приложението на чл. 11, ал. 3 ЗДДФЛ от приходните органи, съдът е приел, че в конкретния случай не са налице условията на тази разпоредба, тъй като няма нареждане от страна на жалбоподателя, нито споразумение с него сумата от продажбата на недвижимия имот да бъде придобита от трето лице – в случая З. Ж.. По отношение на издаденото на последната пълномощно съдът е приел, че сумата, представляваща 1/2 от продажната цена на имота, не представлява доход за Ж. Ж. и на това основание този доход не подлежи на облагане през 2019 г. В този смисъл съдът е направил извод, че органите по приходите в противоречие с установените в ревизионното производство факти и обстоятелства са определили задължение за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2019 г. в размер на 11 441 лв. и лихви – 5 524,13 лв., поради което РА е приел, че е незаконосъобразен и го е отменил. Обжалваното решение е неправилно постановено. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, но е направил погрешни правни изводи, което сочи на допуснато приложение на материалния закон, а също и на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК, посочени в касационната жалба. Страните по делото не спорят, че с нотар. акт № 108/28.06.2017 г., том XCIII, дело № 29413/2017 г. майката на З. Ж. - М. Т. З. й е прехвърлила собствения си недвижим имот – апартамент, находящ се в гр. София, [жк], [адрес] срещу издръжка и гледане. По време на прехвърляне на процесния имот З. Ж. е била омъжена за жалбоподателя Ж. С. Ж., т.е. имотът е бил СИО. Установено е по безспорен начин по делото, че с нотар акт № 22/20.05.2019 г., том LXXIV, дело № 2289/2019 г. процесният имот е продаден от З. Ж. на трети лица. По делото е налично нотариално заверено пълномощно от 11.01.2019 г., с което Ж. Ж. е упълномощил З. Ж. да продаде същият имот, както и да получи парични суми, свързани със заплащане на окончателната цена по сключване на окончателен договор, като сумите да се преведат по посочена от упълномощеното лице банкова сметка с титуляр З. Ж.. В пълномощното е пояснено и, че имотът упълномощеното лице по това пълномощно може да го продаде на цена и др. условия, както и на когото намери за добре. При така установеното съдът е направил незаконосъобразни изводи, като е приравнил договорът за издръжка и гледане на договор за дарение. При договорът за издръжка и гледане е налице възмездност на престациите, тъй като срещу грижи за прехвърлителя на имота лицето, което е длъжник по този договор се задължава „… да предостави ежедневно и непрекъснато грижи при отглеждането – грижи и издръжка в уговорения обем, като място за живеене, храна, отопление, осветление, медицинско обслужване, лекарства и други ежедневни грижи" – арг. от ТР № 6/15.05.2012 г. по тълк. дело № 6/2011 г. на ОСГК на Върховния касационен съд. В същото тълкувателно решение и в друга съдебна практика на ВКС, посочена в касационната жалба – гр. дела № 3441/2017 г. и № 5287/2007 г. на ВКС, IV г.о., а също и в правната теория, се приема, че договорът за издръжка и гледане освен, че е двустранен и възмезден договор, той е формален и алеаторен. Последното означава, че не е конкретно и ясно колко време ще продължават грижите по лицето, което е прехвърлило имота, т.е. налице е неяснота какъв е цялостния обем на издръжката и гледането, като страните по такъв договор само общо уговарят грижите, които трябва да полага задълженото лице. За разлика от договора за издръжка и гледане, който както вече се посочи безспорно е двустранен и възмезден договор, то договорът за дарение е едностранен и безвъзмезден договор. Като е приравнил възмездният двустранен договор за издръжка и гледане на безвъзмезден договор за дарение, съдът грубо е нарушил материалния закон. В тази връзка съдът неправилно е приел, че е неприложима разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗДДФЛ, тъй като именно по силата на нотариално завереното пълномощно упълномощителят Ж. Ж. е дал права на упълномощеното лице З. Ж. да продаде и от негово име имота, на каквато цена прецени тя и на лице или лица, на които тя намери за добре. Това пълномощно представлява признание от Ж., че имотът се продава като СИО, поради което 1/2 от получената сума от 130 000 евро (равностойност от 254 257,90 лв.) е частта за него, а именно 65 000 евро (равностойност на 127 128,95 лв.). Следва да се посочи, че първоначално с ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ З. Ж. е декларирала цялата сума от продажбата и е внесла данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ. Впоследствие с АПВ № ПО – 16001623100940 – 004 – 001/02.11.2023 г. по искане на З. Ж. част от платения данък е приспадната сума за необходимо присъщи разходи от 25 %, като разликата е възстановена. С посочения акт приходният орган от разликата между продажната цена 127 128,95 лв. и цена на придобиване 0 лв. (нула лева) съгласно чл. 33, ал. 6 ЗДДФЛ е намалил с 10 % разходи в размер на 2 712,90 лв., като облагаемият доход на З. Ж. е определил на 114 416,05 лв., т.е. тя е внесла по – голям данък и разликата й е възстановена с посочения акт. Установено е по делото, че с покана по чл. 103 ДОПК № П – 16001623223200 – 999 – 001/11.12.2023 г. приходните органи са поканили Ж. Ж. да подаде ГДД по чл. 50 за неговата 1/2 част и да заплати дължимия данък по л. 48, ал.1 ЗДДФЛ в размер на 11 441 лв., но същият категорично в дадени писмени обяснение е отказал с аргумент, че продаденият апартамент не представлява СИО, а собственост единствено на З. Ж., както и че той не е придобивал доход от тази продажба, поради което не дължи данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ. Неправилно съдът изцяло е възприел доводите на жалбоподателя и е отменил РА. Без значение, че вещото лице по назначената съдебно – счетоводната експертиза не е установило, че действително част от получената цена по продажбата на имота е преведена по сметка на Ж.. Като се има предвид правата, дадени на З. Ж. от Ж. Ж. с нотариално завереното пълномощно, 1/2 от получената от нея сума по продажбата е дължима на Ж., която за него е облагаем доход по смисъла на чл. 33, ал. 2 ЗДДФЛ, респ. за внасяне на дължимия данък по чл. 48, ал.1 ЗДДФЛ. С оглед изложеното неправилно съдът е приел, че Ж. не е получавал доход От разпита на свидетелката Р. Ж. Ж. – дъщеря на касационния жалбоподател и неговата съпруга, същата е потвърдила, че имотът, прехвърлен от майка й от нейната майка, е било СИО. Обстоятелството, че свидетелката е пояснила, че баща й не е имал претенции към този имот, не променя прието в РА, че част от получения доход от продажбата на апартамента, принадлежи и на ревизираното лице. Освен това пак от показанията на свидетелката става ясно, че част от добитото е внесено то майка й за изплащане на общ ипотечен заем с баща й, което показва, че последният е следвало да подаде декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, респ. да внесе дължимият данък от неговата полагаща му се част от облагаемия доход от осъществената продажба на апартамент в СИО. Предвид изложеното настоящият съдебен състав счита, че касационната жалба е основателна, а обжалваното решение е неправилно и са налице сочените от касатора отменителни основания по чл. 209, т.3 АПК. Решението като неправилно и следва да бъде отменено – арг. от чл. 221, ал. 2, предл.2 АПК и на основание чл. 222, ал.1 АПК да се постанови друго решение по съществото на спора, с което жалбата на Ж. Ж. срещу процесния РА бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. На отмяна подлежи и решението в частта за разноски. С оглед изхода на делото на Национална агенция за приходите следва за първата съдебна инстанция да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 927 лв. (985,26 евро). За касационната инстанция следва да се приложи разпоредбата на чл. 161, ал. 2 ДОПК, тъй като следва да се вземе предвид характера на характера на касационното производство, в което не се събират доказателства ,не се допускат експертизи и свидетелски показания, както и се има предвид обема на процесуалната защита на ответника по касация и не на последно място възприетото в решение по дело С – 438/22 на СЕС, че съдът „ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение“. За касационното производство ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 927 лв. (985,26 евро), което е прекомерно и на основание чл. 161, ал. 2 ДОПК за касационната инстанция следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., (102,26 евро), както и внесената държавна такса от 135,72 лв. (69,02 евро) или общо за касационната инстанция разноски в размер на 335,72 лв. (171,65 евро) Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение