Определение № 609 от 20.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 47/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. Х. Л. против определение № 1421 от 28.10.2025 г., постановено по адм. дело № 389/2025 г. по описа на Административен съд – Габрово. С доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон се иска отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба – кметът на район „Одесос“, община Варна в писмен отговор взема становище за неоснователност на частната жалба и правилност на обжалваното определение. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Производството пред Административен съд – Габрово е образувано по искова молба на М. Х. Л., основана на чл. 256, ал. 2 АПК, съдържаща искане да бъде осъден кметът на район „Одесос“, община Варна да извърши дължимо се фактическо действие – вписване на бащинство, като впише ищеца като баща на детето Я. Б. П. в акта му за раждане. С обжалваното определение исковата молба е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 1 АПК. За да постанови този резултат съдът е приел, че искането на жалбоподателя не е за осъществяването на конкретни фактически действия от административния орган, а за правни такива.Този извод е обосновал на приложението на чл. 65 от Семейния кодекс и чл. 49 от Закона за гражданската регистрация. Определението е валидно и допустимо но неправилно. Предмет на производството по чл. 256, ал. 2 АПК е твърдяно дължимо се по силата на закон фактическо действие. Въпросът за наличието или липсата му е въпрос по съществото на спора, а не е предпоставка за допустимостта на предявения иск. Предметът на спора се определя от ищеца чрез твърденията, заявени в исковата му молба. В случая се твърди, че ответникът е длъжен да извърши вписване в акта за раждане на детето на Л., като негов баща, при сочена липса на редовно писмено оспорване от другия родител, съответно се иска съдът да задължи ответника да извърши дължимото се според ищеца действие. Дали е налице фактическия състав на търсената защита по реда на чл. 256, ал. 2 АПК, елемент на който състав е съответното фактическо бездействие е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на искането. При искане за произнасяне по чл. 256 АПК, съдът е длъжен да се произнесе с решение за осъждането на ответника да изпълни дължимо се действие или да отхвърли иска, както предвижда чл. 256, ал. 3 АПК. С оглед изложеното настоящата инстанция намира изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на съдебното производство за неправилен, поради неправилно приложение на закона. Определението за прекратяване на съдебното производство следва да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. С оглед изхода на спора първоинстанционния съд следва да се произнесе и по исканията за присъждане на разноски за настоящото съдебно производство на основание чл. 226, ал. 3 АПК, приложима съгласно чл. 236 от същия кодекс. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. второ, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение