Определение № 6610 от 16.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5557/2026 г.

Производството е по чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по частна жалба на Н. С. Г., чрез процесуалния представител адв. Петранов, против определение № 1071 от 03.04.2026 г., постановено по адм. дело № 195/2026г. по описа на Административен съд (АС) – Плевен, с което на основание чл. 159, т. 4 от АПК е оставена без разглеждане жалбата ѝ против решение № 981 от 15.12.2025г. на Общински съвет - Плевен по протокол № 380 от 15.12.2025г., е одобрен проект за частично изменение на ОУП на град Плевен в частта за УПИ II, кв. 40 по плана на града, състоящо се в промяна на вида на територията за този имот от „Жилищна устройствена зона“ – „Жм“ и „Смесена многофункционална зона“ – „Смф1“ в „Смесена многофункционална зона“ – „Смф1“ и с което определение е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат съображения, че оспореното определение е неправилно и незаконосъобразно. Възразява се срещу извода на съда, че процедираното изменение на ОУП не касае имота на жалбоподателката, тъй като не предвижда изграждане на обекти – публична собственост на общината или държавата и не се налага ограничаване на собствеността ѝ с цел защита на обществени интереси. Обратно на този извод, се поддържа, че имотът ѝ е непосредствено засегнат от предвижданията на ОУП, поради факта, че с частичното изменение на ОУП, инициирано под формата на наличие на явна фактическа грешка, се променят параметрите на застрояване на целия квартал и се създават условия за презастрояване. Оспорва се и изводът на съда, че като физическо лице жалбоподателката не попада в кръга на „засегнатата общественост“ по смисъла на чл. 2, § 5 от Орхуската Конвенция, тъй като обосновава правния си интерес с неудобствата, които счита, че ще търпи в собствения си имот с оглед бъдещите инвестиционни намерения на собственика на имота, предмет на плана, а не с вреди от процедираното изменение на ОУП върху околната среда. Поддържа се, че приемането на измененията на ОУП засяга всички собственици на имоти в този квартал и крие рискове от замърсяване на околната среда. Иска се оспореното определение да бъде отменено. Ответникът Общински съвет–Плевен, чрез процесуалния представител адв. Йотов, депозира възражение по частната жалба, в което изразява становище за нейната неоснователност. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното определение, и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да остави без разглеждане жалбата на Г. и да прекрати производството по делото, АС - Плевен приел, че жалбоподателката няма правен интерес от оспорване на това решение на Общински съвет - Плевен, тъй като не е собственик на имота, предмет на плана. С подробни мотиви съдът обосновал, че собственият ѝ имот, а именно [УПИ], кв. 44, находящ се в град Плевен, [улица], представляващ ПИ с [идентификатор] по КККР на град Плевен, се намира през улица и не е предмет на изменението на плана, тоест не е непосредствено засегнат от неговите предвиждания, което обстоятелство я изключва от кръга на лицата имащи право на обжалване по смисъла на чл. 127, ал. 12 във връзка с ал. 13 от ЗУТ. Мотивите относно липсата на правен интерес обвързал и с извода/преценката си за недопустимост на претендираната нищожност на административния акт. В допълнение съдът отхвърлил и доводите на Г., съгласно които същата настоява, че може да черпи права да обжалва процесното решение за одобряване на проект за частично изменение на ОУП и от Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда (Орхуската конвенция/Конвенцията), като отново е достигнал до извода, че жалбоподателката няма правен интерес да обжалва атакуваното решение на Общински съвет - Плевен. Въз основа на всичко изложено, съдът формирал краен извод за недопустимост на оспорването, поради липса на правен интерес, и на основание чл. 159, т. 4 от АПК оставил жалбата на Н. С. Г. без разглеждане и прекратил производството по делото. Определението е правилно. Нормата на чл. 127, ал. 12 ЗУТ регламентира, че ОУП може да се обжалва по реда на чл. 215, ал. 1 от ЗУТ в 14-дневен срок от обнародването в "Държавен вестник" на акта за одобряването или приемането му от собствениците на недвижими имоти, непосредствено засегнати от неговите предвиждания. В ал. 13 се посочва, че непосредствено засегнати от предвижданията на ОУП недвижими имоти са имотите, за които е предвидено изграждане на обекти – публична собственост на държавата или общината, или за които се установяват ограничения на собствеността с цел защита на обществени интереси – опазване на околната среда и на човешкото здраве, опазване на земеделски, горски и защитени територии и защитени зони. Както правилно е установено от страна на първоинстанционния съд, в случая жалбоподателката не е заинтересувано лице по смисъла на чл. 127, ал. 12 вр. ал. 13 ЗУТ, тъй като не е собственик на недвижим имот, непосредствено засегнат от предвижданията на ОУП, поради което за нея не е налице правен интерес от оспорването. При данните по делото изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на оспорването, е законосъобразен. Неоснователно е позоваването, както в първоначалната, така и в частната жалба на Орхуската Конвенция, която според жалбоподателката ѝ предоставя право на оспорване на ОУП. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че при наличието на специална национална правна уредба, регламентираща правото на оспорване на ОУП от органичен кръг правни субекти, правният интерес за оспорване на ОУП за оспорващата не произтича пряко от нормите на Конвенцията, с което правилно е тълкувал и приложил материалния закон. Орхуската конвенция е ратифицирана от Република България със закон (Обн. ДВ. бр. 91/14.10.2003 г.), поради което е част от вътрешното ни право и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България има предимство спрямо националното право, което й противоречи. Според практиката на Съда на Европейския съюз разпоредбата 9, параграф 3 от Орхуската конвенция няма непосредствено действие съгласно правото на Съюза. (Решение на Съда (голям състав) от 8 март 2011 г. по дело Lesoochranбrske zoskupenie VLK, C-240/09). Съответно наличието на специална национална правна уредба, регламентираща правото на оспорване на ОУП от органичен кръг правни субекти, не противоречи на нормите на конвенцията, която урежда и различна материя. Първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил материалния закон. Решаващият му извод, че жалбоподателката няма правен интерес от оспорване на решение, с което е одобрено частично изменение на ОУП, тъй като не попада в кръга на лицата, за които е призната активна процесуална легитимация, се споделя изцяло от настоящия състав /в този смисъл определение № 3672 от 05.04.2023г. по адм.д. № 3158/2023г. на ВАС; определение № 5332 от 18.05.2023г. по адм.д. № 4271/2023г./. По изложените съображения, оспореното определение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение