Определение № 388 от 08.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2916/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. З. Ч. против определение № 1662 от 08.07.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 1976 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2987 от 10.02.2020 г. по гр. д. № Е 7968 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която е прекратено производството по насрещното му искане, конкретизирано в молба с вх. № 155086 от 13.12.2019 г., поради липса на международна компетентност на българския съд. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, Моли да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 или т.3 от ГПК по въпроса допустимо ли е въззивният съд да отхвърли искания за допускане на признаване на чуждестранно решение в цялост не само по отношение на въпроса за издръжка, но и по отношение на режим на лични отношения между родител и дете и по останалите въпроси, предвидени в чл.127, ал.2 от СК/предоставяне упражняването на родителските права, местоживеенето на детето/, ако същите не са повдигнати за разрешаване от другия родител като ищец по делото. Желае обжалваното определение да бъде отменено и насрещното му искане да бъде прието за разглеждане по същество. В. В. П. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд, като оспорва частната жалба и по същество. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, приема следното: Производството по делото е образувано въз основа на писмо от Министерството на правосъдието на Руската Федерация и молба на руската гражданка В. В. П. с постоянен адрес в [населено място] за признаване на решение от 22.05.2015 г., постановено от Реутовски градски съд на Московска област по дело № 2-88/2015 г. и допускане на изпълнението му на територията на Република България за изплащане на издръжка за детето И. С. Ч. от ответника С. З. Ч.. С молба вх. № 155086 от 13.12.2019 г. С. З. Ч. е поискал признаване и допускане на изпълнение на същото решение на Реутовския градски съд, в частите, с които В. В. П. е била задължена да му съобщава адреса на местопребиваването на детето И. С. Ч. в Нова Зеландия и в други страни в случай на излизане на детето от Нова Зеландия, както и допускане на изпълнение на решението в предходните пет абзаца, с които подробно е уреден режимът на контактите му с детето на територията на Руската Федерация. Първоинстанционният съд е прекратил производството по насрещните искания, формулирани в молбата, с определение № 2987 от 10.02.2020 г. по гр.д. № Е 7968 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд поради липса на международна компетентност. Този съд е посочил, че не е спазена процедурата по чл.48, т.2 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела/ратифициран с Указ № 784 на Държавния съвет от 15.04.1975 г. - ДВ, бр. 33 от 25.04.1975 г., обн., бр. 12 от 10.02.1976 г., в сила от 18.01.1976 г. - попр., бр. 17 от 28.02.2014 г./. Липсва компетентност на българския съд, защото Република България не е страната, на чиято територия следва да се извърши изпълнението. Режимът на лични контакти следва да се изпълнява на територията на Руската Федерация, а лицето, което е задължено да уведомява С. Ч., е гражданка на Руската Федерация-В. П., която не пребивава на територията на Република България. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение в тази част, споделяйки изложените мотиви. Касаторът желае така постановеното въззивно определение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса допустимо ли е въззивният съд да отхвърли искания за допускане на признаване на чуждестранно решение в цялост не само по отношение на въпроса за издръжка, но и по отношение на режим на лични отношения между родител и дете и по останалите въпроси, предвидени в чл.127, ал.2 от СК/предоставяне упражняването на родителските права, местоживеенето на детето/, ако същите не са повдигнати за разрешаване от другия родител като ищец по делото. Погрешно касаторът се позовава на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и практиката на ВКС, според която съдът е длъжен служебно да се произнесе по всички въпроси, предвидени в чл.127, ал.2 от СК/решение № 30 от 1.02.2019 г. по гр. д. № 3060 по описа за 2018 г. на Четвърто гражданско отделение на ВКС, т.2 от ТР №1/03.07.2016 г. на ОСГК на ВКС. Общото произнасяне на един и същ съдебен орган по въпросите за местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с детето и издръжката му не означава, че споровете по изпълнението на този съдебен акт също трябва да се разрешат от един и същи съд на територията на една държава. Напротив, възможността родителите да са граждани на различни държави, да имат различно местоживеене предполагат и различно местоизпълнение на задължението за издръжка като парично задължение и на задължението за осигуряване на контакти с детето като непарично задължение. В случая всички въпроси относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с детето и издръжката са уредени с един съдебен акт-решението на Реутовския градски съд на Московска област по дело № 2-88/2015 г. За изпълнение на вземането за издръжка обаче е било необходимо да се осъществи процедурата по признаване и допускане на чуждестранното съдебно решение от българския съд поради местожителството на длъжника в Република България. Изпълнението на задълженията на В. П. по осигуряване режима на контакт на детето с бащата, посочени в съдебното решение на Реутовския градски съд, следва да се извърши на територията на Руската Федерация. Съгласно т.3 на чл.48 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела/ратифициран с Указ № 784 на Държавния съвет от 15.04.1975 г. - ДВ, бр. 33 от 25.04.1975 г., обн., бр. 12 от 10.02.1976 г., в сила от 18.01.1976 г. - попр., бр. 17 от 28.02.2014 г./ изискванията, на които трябва да отговаря молбата на касатора за изпълнение на решението в частите, уреждащи режима на контакт с детето, се определят от законодателството на Руската Федерация, тъй като изпълнението се извършва на нейна територия. Ето защо българският съд нито е компетентен да признава и допуска решението на съд на Руската Федерация в частта, в която това решение се изпълнява на територията на Руската Федерация, нито това е необходимо на касатора, за да защити правата си. Той може направо да иска изпълнение на решението на местния съд на територията на Руската Федерация съобразно приложимите разпоредби, без да има признаване от български съд. В такъв смисъл са ясните и ненуждаещи се от тълкуване разпоредби на чл.48 от Договора между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела и по този начин са ги приложили българските съдилища. Следователно не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение