Определение № 112 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5201/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. В. Р. ( [дата на раждане] ), действащ със съгласието на своя баща В. В. Р., и на В. В. Р. срещу определение № 9883/17.08.2023 г., постановено по в.ч.гр.д. № 8706/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 19248/30.05.2023 г. по гр.д. № 39005/2022 г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба, с която ненавършилият пълнолетие Н. В. Р. е предявил иск срещу своята майка А. И. А. по чл.127, ал.2 СК. Въззивният съд е приел, че предмет на производството е иск с правно основание чл.59, ал.9 вр. чл.127, ал.2 СК за промяна на постановените по-рано мерки спрямо детето (по чл.59, ал.1 СК) и за определяне на нови. Детето обаче не е легитимирано да иска изменение на постановените спрямо него мерки. Частната жалба е процесуално допустима: подадена е в срок от страна по делото, която има право и интерес от обжалване срещу подлежащ на обжалване акт и е редовна. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с доводи за неправилност на обжалваното определение поради това, че всеки един от ищците е предявил отделен иск, като Н. Р. е предявил иск за изменение на присъдената издръжка, но първоинстанционният съд им е дал подвеждащи и заблуждаващи указания за отстраняване на нередовности, след което не вникнал в казуса, частните жалбоподатели извеждат следните правни въпроси: Има ли задължение въззивният съд да мотивира определението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви; Налице ли е недопустимо определение, с оглед факта, че съдът не обсъжда, че се касае за два отделни иска – а именно иск за родителски права и иск за издръжка от непълнолетен; Следва ли съдът да приложи служебно начало и да раздели производството при наличие на два иска, които са с различни ищци, а именно по единия иск ищец е бащата, а по другия иск – за издръжка ищец е детето (непълнолетно) със съгласието на родителя? Настоящият съдебен състав намира, че не е налице съмнение за недопустимост на обжалваното определение. Въззивният съд, както и първоинстанционният, се е произнесъл по уточнения от двамата ищци с две последователни молби иск – по чл.127, ал.2 СК за изменение на постановено и влязло в сила съдебно решение по чл.59, ал.1 вр. чл.51, ал.1 СК (молба от 10.03.2023, л.31), като искът е предявен от (непълнолетния) Н. В. Р., действащ със съгласието на баща си Владимир В. Р. (молба от 10.05.2023, л.41). Изводите на въззивния и на първоинстанционния съд за съдържанието на молбите – уточнения са обосновани (за това какъв е предявеният иск и кой е посочен като ищец). Първият изведен въпрос е обуславящ само в частта за задължението на въззивния съд да мотивира определението си. Но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика. Въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви за законосъобразността на обжалваното определение по чл.130 ГПК на първоинстанционния съд. Разрешеният от въззивния съд въпрос за допустимостта на иска не изисква обсъждане на доказателства, а на фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и на молбите – уточнения на ищците и на техните искания до съда (на петитумите на исковата молба и на молбите - уточнения). В исковата молба не се излагат възражения, те са защитни средства на ответниците, не на ищците срещу допустимостта и основателността на исковете и на доказателствените искания. В случая въззивният е извършил проверка на законосъобразността на определение по чл.130 ГПК, постановено преди съдът да изпращал преписи на ответника по реда на чл.131 ГПК, поради което и ответникът не е имал възможност да изложи възражения, които да бъдат обсъждани. Както беше посочено по-горе, третият изведен въпрос не е обуславящ, защото изводите на въззивния съд, че направените уточнения на исковата молба са в смисъл, че е предявен един иск - по чл.127, ал.2 СК и че негов ищец е непълнолетният, са обосновани. Поради което е без значение, какво биха били задълженията на съда, ако беше сезиран с два иска с различно правно основание, предявени от двама различни ищци. Във всеки случай, ако съдът беше сезиран с два иска, както се твърди, и ако беше прекратил производството и по двата, обуславящ би бил не въпросът дали съдът следва да раздели производството по двата иска, а дали съдът би следвало да прецени допустимостта на всеки един от двата иска поотделно, като ги разграничи и в случай, че поне един от двата иска е допустим – да продължи извършването на съдопроизводствени действия по него (да го разгледа). Такъв въпрос не е изведен. Поради изложеното дотук – липсата на съмнение за недопустимо произнасяне от въззивния съд, неизвеждането на правен въпрос, който да е обусловил правните изводи на въззивния съд и липсата на допълнително основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира, че не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед на този изход на делото жалбоподателите нямат право на разноски, а ответникът не претендира разноски, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът