Определение № 4151 от 11.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3249/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. срещу определение рег. №425 от 9.1.2026 г. по възз.ч.гр. д. №11908 по описа за 2025 г. на Софийския градски съд, ЧЖ-VI-Ж, с което е потвърдено определение №17173 от 12.04.2025 г. по гр. д. №3247 по описа за 2024 г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството.

Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Прокуратурата на Република България не взема становище по частната касационна жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на жалбоподателя и данните по делото, приема следното:

Е. М. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на 24 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода от 6.10.2023 г. до 31.12.2023 г., причинени от това, че не е уважена жалбата му до СГП под № 8667 от 6.10.2023 г. да бъде освободен незабавно, тъй като е осъден по непредявени обвинения по дело № 102/2018 г. на АСНС и КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС.

С определение №17173 от 12.04.2025 г. по гр. д. №3247 по описа за 2024 г. Софийският районен съд е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото. Софийският градски съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че предявеният иск представлява злоупотреба с право, но е потвърдил първоинстанционното прекратително определение. Констатирал е, че от посочените с отговора на прокуратурата и допълнително установени от състава дела ищецът е предявил множество искове с общ предмет, който касае твърдения за вреди в резултат от постановеното решение в наказателното производство и твърдяното незаконосъобразно постановяване на това решение по неповдигнато обвинение, както и бездействието на прокуратурата да го освободи въз основа на подадените от него жалби против незаконното решение. Приел е, че множеството подадени от ищеца жалби по същество са едно и също искане с едно и също съдържание, поради което предметът на предявените от ищеца искове е един и същ и при предходно заведените искове, затова настоящият иск се явява недопустим.

Във връзка с мотивите на въззивния съд касаторът е поставил следните въпроси:

1.Допустимо ли е национален съд да прекрати производството по гражданско дело на основание чл.126, ал.1 от ГПК поради твърдян пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва реална идентичност по предмет, фактически състав и период на настъпилите вреди, когато делата се отнасят за различни периоди от време и различни фактически обстоятелства-вреди, настъпили в различни периоди и различен обем на вредите в различните периоди, макар и заведени от едно и също лице и представлява ли това ограничаване на достъпа до съд в нарушение на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и принципите на ефективност и равностойност в правото на ЕС?

2.Представлява ли голословното изброяване на множество други дела, заведени от ищеца, без конкретизация на техните номера, страни и предмет, достатъчно основание за извода на съда, че е налице пълен обективен и субективен идентитет по смисъла на чл.126, ал.1 от ГПК и допустимо ли е въз основа на такова общо твърдение да се прекрати производството, без съдът да извърши конкретна съпоставка на предмета и страните по делата- с оглед гарантираното в чл.47 от ХОПЕС и чл.6, параграф 1 от ЕКПЧ право на достъп до съд и на мотивиран съдебен акт?

3. Представлява ли злоупотреба с право завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време и представляват вреди в различен обем?

Така формулираният трети въпрос на касатора не може да послужи за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е възприел извода на първоинстанционния съд, че ищецът е извършил злоупотреба с право, което е основание за прекратяване на производството. Първите два въпроса на касатора се свеждат до питането дали има идентичност на основанието и искането по смисъла на чл. 126, ал. 1 от ГПК тогава когато с исковете се претендират суми, представляващи обезщетения за различни периоди. Отговорът на този въпрос в практиката на ВКС/определение № 156 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 1002/2014 г. на IV ГО и др./ е отрицателен. Няма идентичност, когато с исковете се претендират суми, представляващи обезщетения за различни периоди, поради което производството не може да се прекрати на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК. Погрешна е тезата на съдилищата, че принципът за генерално/интегрално/ обезщетение за неимуществени вреди лишава претендирания период от качеството му на индивидуализиращ белег на спорното право. Глобалното определяне на обезщетението за неимуществени вреди означава само, че вече присъдените обезщетения за един и същи период трябва да се вземат предвид, когато се претендира обезщетение за същия период за неимуществени вреди, причинени от други незаконосъобразни деяния на държавни органи. Съдът е обвързан от посочения от ищеца правнорелевантен период. В същия смисъл по сходни случаи са и определения № 3580 от 11.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2484 по описа за 2024 г. IV ГО на ВКС и № 3818 от 1.08.2024 г. по ч. гр. д. № 2792 по описа за 2024 г. на III ГО на ВКС. Ето защо по този обобщен и конкретизиран от съда въпрос обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По съществото на спора определението на Софийския градски съд трябва да бъде потвърдено. Предявеният от ищеца иск се основава на твърдение за допуснати нарушения при постановяване на влязла в сила присъда на наказателен съд, които Прокуратурата на Република България отказва да отстрани, като не уважава подадените от него жалби. Трябва обаче да се съобрази, че липсва предвиден от закона ред, по който да бъде разгледан от съдилищата иск за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, произтичащи от допуснати нарушения при постановяване на влязла в сила присъда на наказателен съд. Такъв иск е процесуално недопустим и производството по него следва да бъде прекратено на основание чл.130 ГПК. В този смисъл е установената практика на ВКС, съдържаща се в определение № 60259/20.09.2021 г. по ч.гр.д. № 3480/2021 г. на ВКС, IV г.о., определение № 103/17.03.2022 г. по ч.гр.д. № 585/2022 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 3492/08.07.2024 г. по ч.гр.д. № 2129/2024 г. на ВКС, III г.о., определение № 3974/30.08.2024 г. по ч.гр.д. № 2831/2024 г. на ВКС, IV г.о. и др. В първото определение е посочено, че след като актът на наказателния съд относно наказанието не е отменен по съответния ред, то не са налице и защитими материални права на ищеца, които да бъдат реализирани по исков ред пред гражданския съд. Недопустимо е по граждански ред да се ревизира присъда на наказателния съд, доколкото за това е предвиден отделен ред в наказателния процесуален закон. С второто посочено определение е прието, че иск за обезщетение на вреди, основан на твърдения, че вредите се търпят вследствие на влязла в сила присъда, с която ищецът е осъден за извършено престъпление, е процесуално недопустим, тъй като самите твърдения на ищеца априори изключват възможността тези вреди да са му причинени неправомерно. Със следващите посочени определения са приети същите разрешения. За сходен като настоящия случай със същия ищец в определение № 4021 от 24.7.2026 г. по ч.гр. д. № 1887 по описа за 2026 г. на ВКС искът за вреди, причинени на ищеца в резултат от отказ на Прокуратурата на Република България да го освободи незабавно, въпреки безспорни според него доказателства за незаконността на присъдата, е счетен за недопустим. Посочено е, че неблагоприятните емоционални изживявания от осъждането и понесените неимуществени вреди не могат да бъдат предмет на претенция за репарирането им, доколкото са следствие на законно упражнена наказателна репресия за извършеното от лицето престъпление. Пороците на съдебните актове на наказателните съдилища се отстраняват по реда на инстанционния контрол и веднъж влезли в сила те не могат инцидентно да се проверяват от граждански съд. Именно до такъв недопустим инцидентен контрол върху присъдата би се стигнало, ако се приеме, че предявеният от ищеца иск против Прокуратурата на Република България за вреди от бездействието по подадените от ищеца жалби може да се разглежда по същество от гражданския съд. Това би означавало, че ще се достигне до непозволено заобикаляне на разпоредбата на чл.300 от ГПК, според която влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд.

По тези съображения в случая предявеният иск е недопустим, исковата молба подлежи на връщане и производството следва да бъде прекратено на основание чл.130 ГПК. Ето защо въззивното определение се явява правилно като краен резултат и следва да се потвърди.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение