Определение № 317 от 27.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 201/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, предл. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Д. М. А. от [населено място], [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и Ч. А. А. от [населено място] чрез процесуалния им представител адв. В. С. С. срещу определение № 53/24.01.2012г. по ч. т. дело № 748/2011г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Д. М. А. от [населено място] и Ч. А. А. от [населено място] частна касационна жалба против определение № 3407/28.07.2011г. по ч. т. дело № 1966/2011г. на Варненски окръжен съд. С посоченото определение Варненски окръжен съд е потвърдил определение от 17.05.2011г. по ч. гр. дело № 2200/2011г. на Варненски районен съд, 26 състав, с което са оставени без разглеждане подадените от Ч. А. А., [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и Д. М. А. възражения по чл. 414 ГПК. В частната жалба се прави оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Частните жалбоподатели релевират доводи за незаконосъобразност на извода, че отказът да се разгледат възраженията на ипотекарните длъжници не нарушава правото им на защита, и противоречието му на чл. 151 ЗЗД, както и неправилност на извода, че определението на въззивната инстанция не е от категорията на определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото. Частните жалбоподатели молят обжалвания съдебен акт да бъде отменен и частната касационна жалба да бъде уважена. Ответникът [фирма], [населено място] оспорва частната жалба и моли същата да бъде оставена без разглеждане, евентуално без уважение по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, тя е неоснователна. В обжалвания съдебен акт на ВКС, ТК, съдебният състав е приел, че определението, с което въззивният съд се е произнесъл по законосъобразността на постановеното от районния съд определение за оставяне без разглеждане на възраженията по чл. 414 ГПК, депозирани от лица, които не са длъжници в заповедното производство, не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване пред ВКС - това определение не е преграждащо развитието на делото, поради което не попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК; обжалваният съдебен акт не е от категорията и на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, тъй като с него и с определението, с което се оставят без разглеждане възраженията по чл. 414 ГПК, подадени от неучастващи в заповедното производство лица, не се разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на самото съдебно производство. Съображенията и доводите в обжалваното определение за недопустимост на частната касационна жалба срещу въззивното определение, с което въззивният съд се е произнесъл по законосъобразността на постановеното от районния съд определение за оставяне без разглеждане на възраженията по чл. 414 ГПК, депозирани от лица, които не са длъжници в заповедното производство, са правилни. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК на касационно обжалване с частна жалба подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото /т. 1/, както и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие /т. 2/. Извън посочените хипотези, определенията на въззивните съдилища могат да бъдат обжалвани с частна жалба пред Върховния касационен съд само в случаите, когато отговарят на изискванията на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и са постановени за първи път от въззивен съд, какъвто не е обжалваният съдебен акт. Въззивното определение не е от категорията на съдебните актове по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като с потвърденото с него определение не се прегражда по-нататъшното развитие на делото. Частните жалбоподатели Д. М. А., [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и Ч. А. А. не фигурират като длъжници в издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, а длъжниците [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] са подали в срок възражения по чл. 414 ГПК. С въззивното определение не се разрешава по същество и материалноправният спор относно съществуването на вземането, поради което не може да се приеме, че същото попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Доводите на частните жалбоподатели за незаконосъобразност на извода, че отказът да се разгледат възраженията на ипотекарните длъжници не нарушава правото им на защита, и противоречието му на чл. 151 ЗЗД, са относими към правилността на определенията на първоинстанционния и въззивния съд, но не и относно преценката за допустимост на частната касационна жалба. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че обжалваното определение на ВКС, ТК, състав на Второ отделение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение