Определение № 1859 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 663/2025 г.

Производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от ЗАД „Алианц България“ АД, представлявано от процесуалния си пълномощник – адв. Л. М., срещу определение № 30/17.01.2025г., постановено по в.т.д. № 292/2024г. на Апелативен съд – П., в частта му, с която е оставена без уважение молбата на дружеството по чл. 248 ГПК за допълнително присъждане на разноски в размер на сумата от 1286,31лв., и е уважено искането на адв. П. К. за изменение на акта в частта за разноските, като й е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв. за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца Т. Т. К.. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че съдът неправилно е уважил направеното от ищцовата страна бланкетно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Твърди, че липсва преценка и мотиви защо се приема искането за основателно, не е обсъждана фактическата и правна сложност на делото. Сочи, че апелативният съд не е приложил еднакъв подход при определяне на адвокатското възнаграждение по отношение на двете страни. Според касатора неправилно е намалено адвокатското възнаграждение на процесуалния му представител от 5100лв. на сумата от 2700 лв., като изтъква, че същият е извършил множество процесуални действия, подробно описани в пункт 10.1. По отношение на определеното за адв. К. адвокатско възнаграждение, счита, че е неправилно завишено, тъй като тя не се е явила в съдебно заседание пред АС – Пловдив, не била представила писмена защита, и определеното й възнаграждение е несъразмерно спрямо действията на процесуалния представител на другата страна. С оглед горното претендира отмяна на определението в описаните му части и постановяване на акт, с който да се измени решението в частта за разноските за въззивното производство, като му се присъди допълнително сумата от 1286,31 лв. и се отмени присъждането на сумата от 1300 лв. – адвокатско възнаграждение за адвокат П. К.. Ответникът по частната жалба – Т. К. оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. П. К., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 21.03.2025г. Счита, че с присъдените в полза на застрахователя разноски са накърнени имуществените интереси на ищеца. Твърди, че по делото липсват доказателства, че адвокатите на ответника са регистрирани по ЗДДС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: С въззивното решение № 346 от 09.10.2024 г., постановено по в.т.д. №292/2024г. на АС – Пловдив, е потвърдено първоинстанционното решение № 8 от 04.01.2024 г. по т.д. № 445/2022 г. на ОС - Стара Загора, в обжалваните от ответника ЗАД “Алианц България” АД части, с които същият е осъден да заплати на ищеца Т. Т. К. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП от 31.05.2022 г., за разликата над сумата от 25 000 лв. до сумата от 35 000 лв., както и по отношение на обезщетението за имуществени вреди, явяващи се резултат от същото ПТП, за разликата над сумата от 4454,82 лв. до присъдения размер от 6 236,74 лв. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца Т. К. обезщетение за претърпени неимуществени вредиболки и страдания, причинени в резултат на ПТП от 31.05.2022г. за разликата над сумата от 35 000 лв. до присъдения размер от 49 000 лв. Апелативният съд, отчитайки постановения резултат, довел до частична отмяна на първоинстанционното решение относно иска за неимуществени вреди за разликата над размера от 35 000 лв. до присъдения размер от 49 000 лв., е приел, че на ответника се следват разноски съответно на отхвърления размер на иска за неимуществени вреди за горепосочения размер. Посочил е, че ищецът следва да заплати на ответника допълнително сумата от 1822,83 лв. като разноски за първоинстанционното производство. Приел е, че с оглед направеното от ищеца К. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответното дружество, на основание чл. 78, ал.5 ГПК следва да бъде намалено до размер от 2700 лв., вместо претендираните 5100 лв. С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, Апелативен съд – П. е приел за основателна молбата за изменение на акта в частта за разноските, подадена от адв. К., тъй като в решението не се е произнесъл по присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца за неуважената част от въззивната жалба на застрахователя. Приел е, че адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде определено в размер на 1300 лв. съобразно фактическата и правна сложност на делото и е изменил акта си, присъждайки горната сума на процесуалния представител на ищеца. С определението си АС – Пловдив е приел за неоснователна молбата по чл. 248 ГПК в частта й, в която е поискано да се намалят присъдените в полза на застрахователя разноски за въззивната инстанция в размер на 1746,14 лв. по изложените доводи. С обжалваното определение молбата за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане допълнително на ответника на сумата от 1286,31 лв. като разноски за въззивното производство, е приета за неоснователна. Съдът е посочил, че мотиви относно размера на дължимото на ответника адвокатско възнаграждение е изложил в решението и няма основание за изменение на постановеното. ВКС, състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, но е неоснователна. Обжалваното определение е постановено по две молби по чл. 248 ГПК и е валидно, допустимо и правилно. Въззивният съд е преценил за основателно възражението на ищеца по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК относно размера на адвокатското възнаграждение на ответното застрахователно дружество, като е приел, че делото не е с голяма фактическа и правна сложност и съответно е намалил същото. Приетото по размер възнаграждение от 2700 лв. се явява справедливо и съобразено с изхода на спора пред въззивния съд. Съдът е преценил фактическата и правна сложност на делото, като при разглеждане на възражението за прекомерност е съобразил и актуалната практика на ВКС по отношение на размера на същото. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ т. о. и др., която напълно се споделя от настоящия състав. Предвид горното апелативният съд е съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2, вр. с ал. 1 от ЗАдв., възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Като отчита конкретните обстоятелства във връзка с осъществената процесуална защита пред въззивната инстанция, съдът намира, че приетото за дължимо адвокатско възнаграждение в размер на 2 700 лв. се явява справедливо и обосновано по размер, при надлежно заявено възражение за прекомерност и съобразно особеностите на делото. Предвид горното жалбата е неоснователна в частта, в която се претендира допълнително присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответната страна. По отношение на определеното с обжалваното определение възнаграждение на процесуалния представител на ищеца – адв. К. в размер на 1300 лв., съдът намира, че частната жалба също се явява неоснователна. Възнаграждението е съобразено с положения от адвоката труд, явява се справедливо и обосновано. Това, че процесуалният представител на ищеца не се е явил лично в заседанието пред въззивния съд, не означава, че не е осъществена процесуална защита, тъй като е подадена подробна писмена молба, явяваща се становище по хода на делото и по същество на спора. По отношение на размера на възнаграждението следва да се съобразят гореизложените мотиви относно задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не следва да се възприемат за дължим размер, а да служат само като ориентир. При преценка на всички относими обстоятелства при определяне на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, а именно: високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, фактическата и правна сложност на делото, спорния материален интерес при осъществената защита, следва да се приеме, че възприетият от съда размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца при условията на чл. 38, ал.2 ЗА, възлизащ на 1300 лв., се явява справедлив и обоснован. С оглед горното частната жалба се явява неоснователна и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Разноски не се следват за настоящото производство на страните предвид характера му - по чл. 248 ГПК. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,