Определение № 4432 от 22.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3640/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Б. В. Л. срещу Определение № 4158/2.02.2026 г., постановено по адм. дело № 514/2026 г. по описа на Административен съд – София -град, с което е оставено без разглеждане оспорването срещу Заповед № РД-03-75/30.04.2025 г., издадена от изпълнителния директор на „Специализирани болници за рехабилитация – Национален комплекс“ ЕАД, в частта, с която се определя такса за настаняване на пациенти във филиалите на СБР-НК ЕАД за обработка на документи при планова хоспитализация по клинични пътеки по смисъла на т. 5 от ПЗР на Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, в размер на 35 лв. Ответникът по частната жалба - „Специализирани болници за рехабилитация – Национален комплекс“ ЕАД, гр. София дава отговор в срок като намира същата за неоснователна. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена срещу акт, подлежащ на оспорване, от лице с правен интерес и подадена в законоустановения срок. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд София – град е образувано по жалба на Б. В. Л. срещу Заповед № РД-03-75/30.04.2025 г., издадена от изпълнителния директор на СБР-НК ЕАД. С процесното определение № 4158/2.02.2026 г., първоинстанционният съд е оставил без разглеждане жалбата на Л. и е прекратил съдебното производство, като е приел, че оспореният акт няма белезите нито на общ административен акт, нито на индивидуален административен акт. Констатирал е също, че дори и заповедта да попадне в някоя от тези категории, преклузивният срок за подаване на оспорване е изтекъл. Настоящата касационна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд относно характера на оспорената Заповед № РД-03-75/30.04.2025 г., издадена от изпълнителния директор на СБР-НК ЕАД, като приема, че същата не представлява индивидуален или общ административен акт. Тя не е издадена от административен орган, на когото законът е предоставил властнически правомощия при и по повод осъществяване на изпълнително-разпоредителна дейност, поради което не попада в обхвата на чл. 21 АПК. Изпълнителният директор – издател на оспорената заповед, действа като орган на търговско дружество по смисъла на Търговския закон и осъществява дейността си в рамките на частноправни отношения. Макар СБР-НК ЕАД да предоставя обществени услуги, това обстоятелство само по себе си не обуславя наличието на административновластнически правомощия. При издаване на процесната заповед изпълнителният директор не действа в качеството си на носител на публична власт, а в рамките на вътрешноорганизационната дейност на дружеството, при липса на правомощие да създава едностранно права и задължения със силата на държавна принуда. Поради това, оспорената заповед не съдържа властническо волеизявление и няма характер на административен акт, а представлява вътрешнослужебен акт с частноправен характер, който не подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. Като е изложил съображения в този смисъл и е счел жалба на Б. Л. против Заповед № РД-03-75/30.04.2025 г. за недопустима на основание чл. 159, т.1 от АПК, Административен съд – София - град е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и по отношение на претендираното адвокатско възнаграждение от ответната страна, настоящата касационна инстанция намира, че същото не следва да бъде присъдено, доколкото не са представени доказателства за извършването им. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, пред. първо АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,