Решение № 146 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4442/2013 г.

Решение № 146 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4442/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 105/23.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 230/2013 г. на Пернишкия окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение № 24/30.01.2013 г. по гр. дело № 1538/2012 г. на Пернишкия районен съд, са уважени предявените от П. К. П. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от КТ, като е признато за незаконосъобразно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 25/09.02.2012 г. на изпълнителния директор на дружеството-жалбоподател, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност "началник кариера" при дружеството-жалбоподател и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 2 000 лв. - обезщетение за оставането му без работа вследствие незаконното уволнение през периода 10.02.2012 г. - 27.03.2012 г. и сумата 410.48 лв. - разликата между получаваното от ищеца при ответника трудово възнаграждение и получаваното при новия работодател през периода 28.03.2012 г. - 10.08.2012 г., ведно със законните лихви за забава върху тези суми, считано от 09.08.2012 г. до окончателното им изплащане, като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания и се излагат подробни доводи и съображения за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателят претендира присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски в трите съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - ищецът П. К. П. не е подал отговор на жалбата в срока за това; не заявява становище по нея и в съдебното заседание. С определение № 1375/03.12.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение - в обжалваната му част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 180 от ГПК, а именно: задължен ли съдът да зачете доказателствената стойност (сила) на частен свидетелстващ документ, подписан от страните, който е приет като доказателство по делото и не е оспорен. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по така изведения по делото процесуалноправен въпрос намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 180 от ГПК, частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Когато частен свидетелстващ документ съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, този документ има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти срещу своя издател (в този смисъл е и трайно установената съдебна практика). Следователно, в случаите, когато работник или служител писмено е декларирал пред работодателя си към момента на връчването на заповедта (предизвестието или друг писмен акт) за уволнението му, че не боледува от болест по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ, и работодателят не е разполагал към същия момент с информация за такова негово заболяване, работникът или служителят не може успешно да се позове на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ по-късно, включително и в последващото исково производство относно (не)законосъобразността на уволнението (чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ) - аргум. и от чл. 333, ал. 7 от КТ, както и от чл. 1, ал. 2 и чл. 2 от Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ. Предвид така даденото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: За да уважи предявените по делото искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел следното: След като с влязло в сила съдебно решение е било отменено предходно уволнение на ищеца и той е бил възстановен на процесната длъжност "началник кариера" при ответника, на 09.02.2012 г. ищецът се е явил на работа. На същата дата в 11.50 ч. му е била връчена процесната заповед № 25/09.02.2012 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ - поради съкращаване в щата, считано от 10.02.2012 г. Ищецът се е подписал за връчването на заповедта, като същият е положил подписа си и под изписаната с по-дребен шрифт на същия лист, декларативна част, че не се ползва от закрила при уволнение по чл. 333 от КТ, включително, - че не боледува от болест, определена в Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ. Окръжният съд, въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото, е приел за установено и че през времето, когато ищецът не е бил на работа поради предходното му дисциплинарно уволнение, а именно - на 13.05.2011 г. у него е открит и той е лекуван от неинсулинозависим захарен диабет, което заболяване е визирано в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредба № 5/20.02.1987 г. Прието е и че няма данни по делото работодателят да е узнал през този период за заболяването на ищеца, както и че последният не е имал задължение да го уведомява за това. Също въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза и устните обяснения на ищеца в открито съдебно заседание по делото, въззивният съд е приел за установено и че ищецът има рефлексационна аномалия на двете очи, поради която и с оглед другото му заболяване захарен диабет, той не би могъл да разчете без очила по-дребен шрифт, с какъвто е изписана и посочената по-горе декларативна част (под заповедта за уволнение), че той не се ползва от закрилата при уволнение по чл. 333 от КТ. Окръжният съд е приел и че в писмения отговор на ответника не се твърди, че ищецът е бил с очила, когато е подписвал заповедта и декларацията под нея, както и че в случая не е от значение дали състоянието и длъжността на ищеца са изисквали той да носи очила (каквито доводи са направени от ответника), а са релевантни обстоятелствата, че ищецът не е носел очила, когато е полагал подписа си, и че без очила той не би могъл да разчете дребния текст на декларацията под заповедта. При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът не е укрил умишлено пред работодателя си наличието на своето заболяване неинсулинозависим захарен диабет, поради което не е бил и недобросъвестен при подписването на декларативната част под уволнителната заповед; респ. - достигнал е и до решаващия си извод, че ищецът се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ и след като не е искано и не е получено съответното разрешение от инспекцията по труда за неговото уволнение, то същото е незаконосъобразно на това основание. Предвид даденото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, тези изводи на въззивния съд относно ползвана от ищеца предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, са неправилни - в нарушение процесуалния (чл. 180 от ГПК) и на материалния закон (чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ и чл. 333, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 7 от КТ), а също така - и необосновани. В случая касаторът-работодател е изпълнил задължението си за събиране на предварителна информация от ищеца по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ, като едновременно с връчването на процесната заповед за уволнение, му е предоставил и бланкова декларация относно това дали се ползва от предварителна закрила при уволнение по чл. 333 от КТ, включително и - изрично - дали боледува от болест, определена в същата наредба (двата документа са на един и същи хартиен носител - лист 4 от първоинстанционното дело). След като ищецът, подписвайки декларацията, изрично е удостоверил пред ответника-работодател, че не боледува от такава болест към момента на връчването на заповедта за уволнение, то за работодателя не е имало по-нататъшно задължение - преди връчването на заповедта за уволнение, да събира друга информация за заболявания на ищеца по чл. 1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ, с каквато той не е разполагал към този момент, както и да иска мнение на ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 от КТ и разрешение от инспекцията по труда по чл. 333, ал. 1 от КТ. Основателни са и оплакванията в касационната жалба за необоснованост на констатацията на въззивния съд, че касаторът-ответник не е оспорил с отговора на исковата молба твърденията на ищеца в същата, че когато е полагал подписа си, той е бил без очила и не е могъл да разчете дребния текст на декларацията, както и оплакванията, че тези твърдения на ищеца са недоказани по делото, а въззивният съд необосновано ги е приел за установени. Тези твърдения на ищеца изрично са оспорени с отговора на исковата молба (лист 24 от първоинстанционното дело), като по делото не са събрани никакви доказателства за това ищецът да е бил без очила, когато е подписал декларацията и заповедта за уволнение. Освен това, след като е подписал декларацията и не е оспорил подписа си, съгласно цитираната по-горе разпоредба на чл. 180 от ГПК ищецът не би могъл и поначало успешно да поддържа, че не му е било известно съдържанието на декларацията, поради това, че не е могъл да я прочете. Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необосноваността на решението му не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, на основание чл. 292, ал. 2 от ГПК въззивното решение следва да се отмени в обжалваната част и спора да се реши по същество от състава на ВКС, като се разгледат останалите доводи на ищеца за незаконосъобразност на уволнението му, въведени по делото с исковата молба. Ищецът поддържа, че се ползва и от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ, като в тази връзка се позовава на приетия по делото болничен лист № 0303264/09.02.2012 г., от който е видно, че му е разрешен отпуск поради временна неработоспособност за периода 09.02.2012 г. - 13.02.2012 г. Съгласно твърденията на самия ищец в исковата молба, обаче, той се е явил на работа на 09.02.2012 г. и едва при връчването в 11.50 ч. на процесната заповед № 25/09.02.2012 г. за уволнението му, се е почувствал зле, като след това е отишъл на преглед при личния си лекар, който му е издал болничния лист. При така установените обстоятелства, следва че отпускът поради временна неработоспособност е бил разрешен на ищеца от здравните органи и той е започнал да го ползва едва след момента на връчването на процесната заповед за уволнение, поради което ищецът не се ползва и от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ - съгласно същата разпоредба и съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 7 от КТ. Неоснователен е и доводът на ищеца, че не е налице, посоченото в заповедта за уволнение, основание за същото по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ - съкращаване в щата на процесната длъжност "началник кариера". От съвкупната преценка на приетите по делото, четири заповеди № № 3-1/31.01.2012 г., 4-А/08.02.2012 г., 4-Б/09.02.2012 г. и 16/27.04.2012 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, и четири броя утвърдени от него щатни разписания - приложения към всяка от заповедите, в сила съответно - от 01.02.2012 г., 09.02.2012 г., 10.02.2012 г. и 01.05.2012 г., процесната длъжност "началник кариера" не е съществувала в щатното разписание от 01.02.2012 г., същата е открита със заповедта № 4-А/08.02.2012 г., считано от 09.02.2012 г. - с оглед изпълнението на влязлото в сила съдебно решение за възстановяването на ищеца на работа, като е закрита отново със заповедта № 4-Б/09.02.2012 г., считано от 10.02.2012 г. и не съществува в щатните разписания от 10.02.2012 г. и 01.05.2012 г. Следователно, към момента на уволнението на ищеца съгласно процесната заповед № 25/09.02.2012 г., в която е посочено, че трудовото правоотношение се прекратява, считано от 10.02.2012 г. (чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ), процесната длъжност "началник кариера" е била съкратена и не е съществувала в щатното разписание. Други доводи за незаконосъобразност на уволнението, ищецът не е навел с исковата си молба по делото. Предвид изложеното, предявеният по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна уволнението на ищеца като незаконосъобразно, е неоснователен и следва да се отхвърли. Изцяло обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от КТ за възстановяване на ищеца на процесната длъжност "началник кариера" и за присъждане на обезщетения за оставане без работа поради уволнението и за разликата във възнагражденията поради по-ниско платената работа при последващ работодател, също се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните и направени от последното разноски за заплатени държавни такси в първоинстанционното и касационното производства по делото, в общ размер 133.21 лв. По делото не се установява ответното дружество да е направило други разноски, включително за адвокатско възнаграждение - представената в първоинстанционното производство фактура (лист 59) не удостоверява заплащането по банков път или в брой на договореното адвокатско възнаграждение в размер 600 лв.; не е представен и списък на разноските. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение