Определение № 50018 от 24.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2772/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 във вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Д. Г. А. чрез неговия пълномощник адв. Ст. П. срещу определение № 1473 от 06.06.2022 г. по гр.д. № 322/2021 г. на Софийски апелативен съд. С него е оставена без уважение молбата на Д. А. за допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските, като бъдат прсъдени сторените от него разноски във връзка с уважаване на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС в установителната му част. В частната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение и се иска неговата отмяна. В отговор на частната жалба ответната страна Агенция „Пътна инфраструктура“ изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 477 от 06.04.2022 г. по в.гр.д.№ № 3221/2021 г. на Софийски апелативен съд е отменено решение № 5042 от 18.09.2020 г. по гр.д. № 14604/2016 г. на Софийски районен съд, в частта, с която предявеният от Д. Г. А. против Агенция „Пътна инфраструктура“ иск с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен в установителната част, и в тази част е признато за установено по отношение на ответника, че Д. Г. А. е собственик на 334 кв.м от имот пл.№ ....., к.л. 702, представляващ част от поземлен имот № ..... от кадастралния план на [населено място], м. “С. – Д. - І част“. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която ревандикационният иск за тази част е отхвърлен в осъдителната му част за предаване на владението, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. А. искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имота без основание в размер на 25 001 лв. и лихва върху това обезщетение в размер на 7 570.99 лв., както и иск по чл. 57, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 137 119 лв., представляваща паричната равностойност на този имот и лихва върху главницата в размер на 41 523.41 лв. За да остави без уважение молбата на ищеца Д. А. за допълване на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че ищецът няма правно на разноски за уважения в установителната част ревандикационен иск, тъй като такива се дължат само при пълно уважаване на претенцията в двете й части - установителна и осъдителна. Като допълнителен аргумент за неоснователност на молба е посочил, че ответникът не е оспорил претендираното от ответника право на собственост, а се е бранил само с възражения във връзка с пасивната си легитимация. Обжалваното определение е неправилно. Искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си установителна и осъдителна претенция - за съдебно установяване на правото на собственост на ищеца и на тази база - за предаване на владението върху имота, за който той твърди, че се владее или дължи без основание от ответника. Константна е практиката на ВКС, че при уважаване на иска в неговата установителна част ищецът има право на разноски, които са в размер на половината от всички направени от него разноски за защита по иска. В случая от данните по делото се установява, че защита по иска по чл. 108 ЗС ищецът е направил следните разноски в първата инстанция: заплатил е държавна такса в размер на 211 лв.; заплатил е 21.11 лв. за вписване на исковата молба; внесъл е сумата 400 лв. депозит за допусната по негово искане съдебно-техническа експертиза. За адвокатско възнаграждение за защита по всички общо 5 иска - ревандикационния и съединените с него парични искове по чл. 59 ЗЗД, чл. 57, ал.2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, е заплатил общо адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв. с ДДС. При липса на разграничение на адвокатския хонорар по всеки от исковете в договора за правна защита и съдействие, настоящият състав приема, че заплатеното адвокатско възнаграждение за иска по чл. 108 ЗС е в размер на 1/5 от общото, т.е. 1 200 лв. с ДДС. Или общо сторените разноски по иска по чл. 108 ЗС са в размер на 1 832 лв., от които с оглед изхода на делото, ответникът дължи половината - 916 лв. Разноските за въззивната инстанция по иска по чл. 108 ЗС са в размер на 1 306 лв., от които 106 лв. за държавна такса и 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение, определено като 1/5 от общо платеното от 6 000 лв. с ДДС. От тези разноски ответникът следва да заплати половината в размер на 653 лв. Неправилно въззивният съд е приел, че на основание чл. 78, ал.2 ГПК ответникът не дължи разноски за уважената установителна част от претенцията по чл. 108 ЗС, тъй като не е оспорил правото на собственост на ищеца върху заявената за ревандикиране реална част. Видно от отговора на исковата молба, ответникът е възразил и срещу материалноправната легитимация на ищеца, като е оспорил легитимиращото действие на представения с исковата молба нотариален акт, на който ищецът е основал претендираното право на собственост, с възражение, че този титул не установява по един безспорен начин собствеността му, тъй като е за друг имот. По тези съображения обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено като неправилно и молбата на Д. А. за присъждане на разноски за бъде уважена, като с оглед изхода на делото Агенция „Пътна инфраструктура“ бъде осъдена да му заплати сторените разноски за уважения в установителната част иск по чл. 108 ЗС в общ размер на 1 569 лв. за първата и въззивната инстанция. Водим от гореизложеното съдът