Определение № 48 от 08.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 318/2016 г.

Производството е по чл. 248, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, чрез пълномощника му адв. И. С. с искане за допълване на решение № 232 от 28.12.2016 г., постановено по делото, с присъждане на разноските направени за касационното производство. Ответникът по молбата С. С., чрез процесуалния си представител адв. Е. Х. от САК, изразява становище, че не е налице основание за допълване на решението, тъй като държавата не е доказала да е направила такива разноски. Ответницата по молбата М. Л. Х. чрез процесуалния си представител адв. В. Г. от САК, намира искането за неоснователно. След проверка на данните по делото настоящият съдебен състав намира искането за неоснователно. Молителят е бил ответник по гр. д. № 318/2016 г. на ВКС, І г. о., което е образувано по касационни жалби на С. С. и М. Л. Х.. Имал е качеството и на касатор по подадената от него насрещна касационна жалба срещу въззивното решение, в частите му, с които с които: - е признато право на задържане на имота на ответниците Х. и С. до заплащане от ищеца стойността на направените от тях разноски за поддържане и подобряване на имота; - са отхвърлени исковете по чл. 73, ал. 1 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу ответниците Х. и С. за заплащане на сумите от по 5001 лв., представляващи обезщетение за ползване на имота за времето от 17.11.2003 г. до 01.03.2011 г., както и сумите от по 1000.00 лв., представляващи мораторна лихва за забава върху главницата; - в частта за разноските. С определение № 232 от 28.12.2016 г. е допусната касационна проверка на решение № 1418 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 1180/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решението по гр. д. № 523/2011 г. на Софийски окръжен съд в частта с която, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС е признато в полза на С. С. и М.-Л. Х. право на задържане до изплащане на разликата над сумата от 17463.00 лв. до сумата от 19329.00 лв. за всеки един и вместо това е постановено ОТХВЪРЛЯНЕ на възражението за признаване право на задържане, предявено от С. С. и М.-Л. Х., за сумата над 17463.00 лв. за всеки един до пълния размер от 19329.00 лв. за всеки един, поради направено съдебно прихващане с вземането, което съдът е признал, че Държавата има срещу същите лица в размер на по 1357.00 лв., представляващо обезщетение за ползване на процесните сгради за времето от 01.03.2006 г. до 01.03.2011 г. без основание. По насрещната касационна жалба на Държавата не е допусната касационна проверка на въззивното решение. С решение № 232 от 28.12.2016 г. съдът е отхвърлил предявените от Държавата срещу С. С. и М.-Л. Б. Х. искове по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване без основание на ревандикираните имоти за периода от 17.11.2003 г. до 24.03.2011 г. в размер на по 1357.00 лв. от всеки от тях, както и претенциите за мораторна лихва върху тези суми от по 1000.00 лв. Признал е право на задържане на С. С. и М. Л. Б. Х. върху ревандикираните в полза на Държавата имоти до заплащане от Държавата на направените от тях разноски за поддържането и подобряването им за разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв. за всеки един. Държавата не е подала отговора на касационната жалба на С. С. и М.-Л. Х. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В същия срок на основание чл. 287, ал. 2 ГПК е подала насрещна касационна жалба, в която не е направила искане за присъждане на разноски, не е твърдяла да е направила такива и съответно не е представила доказателства за това. В представената писмена защита в проведеното открито съдебно заседание на 22.11.2016 г. е направено искане за присъждане на разноски за касационното производство, представляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ в размер на 18217.18 лв., като е представена фактура № 740 от 19.10.2015 г. В нея е отбелязано, че се издава за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция съгласно договор № РД – 02 2910404 от 29.12.2010 г., което е уговорено в размер на 15 180.98 лв. и 20% ДДС – 3036.20 лв. или общо за 18217.18 лв. и платежно нареждане от 22.11.2016 г. за сумата 11430.04 лв., в което е отразено, че е платена по договор № РД 02 2910403 и списък на разноските по чл. 80 ГПК. С молба вх. № 1063 от 30.01.2017 г. адв. С. е направила искане за допълване на решението с присъждането на разноските за касационното производство. Към нея е представила платежно нареждане от 26.01.2017 г. с което е изплатена сумата 18217.18 лв. от бюджета на основание договор № РД -02 29-2910404. Срещу вид на документа, по който се плаща, е изписан номера на фактура 0000000 740, който съответства на номера на представената фактура от 19.10.2015 г. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право да иска заплащането на направените от него разноски. От представените доказателства не се установява да е уговорено възнаграждение за правна защита и съдействие и процесуално представителство пред касационната инстанция. Представената фактура № 000…740 от 19.10.2015 г., издадена въз основа на договор от 2010 г., и не е подписана от получателя на услугата. С платежното нареждане е заплатена сума, различна от посочената във фактурата, като основание за съставянето му е посочен договор с друг номер, без да е отразена дата и неговия предмет. Той като от представените доказателства не се установява да е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за правно съдействие и представителство в касационното производство между адв. И. С. и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, искането за присъждането им е неоснователно и ще бъде оставено без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.