Определение № 3118 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3461/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Н. Н.Д., в качеството му на пълномощник на ищците Е. Х. В. и В. Х. В., срещу определение № 1257/11.05.2023г., постановено по в.гр.д.№ 2626/22г. по описа на САС, с което е уважено частично искането по чл. 248 ГПК, като определеното със съдебното решение възнаграждение по чл. 38 ЗА за представителство на ищците е присъдено на адв. Н. Д., вместо на адв. Ж. Т., а искането за увеличаване на размера на възнаграждението е оставено без уважение. Жалбоподателят възразява срещу приетото с атакуваното определение относно допълнително претендираните размери на възнаграждението по чл. 38 ЗА, изтъквайки противоречия в начина на изчислението му съобразно обжалваемия интерес и минималните размери по НМРАВ в съответната редакция. Иска присъждане на пълния претендиран размер от общо 41 520 лева. Насрещната страна по жалбата –ответникът „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД, не е депозирал отговор. Върховният касационен съд, след преценка на данните по делото, намира частната жалба за неоснователна. Адв. Д. е осъществил безплатно представителство по чл. 38 ЗА на ищците пред първата и въззивната инстанции. С оглед изхода на въззивното производство – потвърждаване на първоинстанционното решение след отхвърляне на въззивните жалби на страните – с решението си въззивният съд е присъдил на адв. Д. възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция съобразно обжалваемия интерес на ответника и редакцията на НМРАВ преди изменението от ДВ бр.88/2022г. – по 4 236 лева с ДДС или общо 8472 лева. С атакуваното определение искането за увеличаване на така определения размер е оставено без уважение с мотиви, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, а приложима за определяне на размера е редакцията на НМРАВ преди изменението от ДВ бр.88/22г. Крайният извод на въззивния съд, че не се следва възнаграждение над сумата 8472 лева е правилен. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1/09.01.2004г., не може да бъде приложено, предвид даденото тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая обжалваемият интерес по жалбата на ответника общо 200 000 лева; вида и количеството на извършената работа в защита срещу тази жалба са еднакви и за двамата ищци – подаден е един отговор, а направеното с него доказателствено искане ползва тезата на ищците по тяхната въззивна жалба т.е. в защита по жалбата на ответника нарочни доказателствени искания няма; пред въззивния съд са проведени две съдебни заседания, което е наложено от събирането на едно допълнително доказателство – СПЕ; фактическата и правна сложност на спора във вида, пренесен пред въззивната инстанция, не са отличителни спрямо типичните за подобен вид дела. При така изяснените параметри на релевантните обстоятелства, настоящият състав намира, че присъдената с решението на въззивния съд сума от 8472 лева с ДДС е напълно адекватна за извършената работа в защита срещу жалбата на ответника, поради което няма основание за изменението й. Воден от горното, Върховният касационен съд