Определение № 4175 от 19.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2282/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. Ж. Б., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. П., против решение № 387 от 24 януари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 8853/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20098930 от 19 април 2021 г., постановено по гр д. № 58749/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Б. срещу „Юробанк България“ АД иск по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 270, ал. 2 ГПК, за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 02.10.2012 г., издадена по ч.гр.д. № 36219/2019 г. по описа на Софийски районен съд. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд e препратил към мотивите на първоинстанционното решение и не е посочен нито един различен аргумент. От своя страна, първоинстанционният съд е посочил единствено, че процесуалният закон не предвижда задължително издаване на отделно разпореждане за уважаване на заявлението, като дори и такова да бъде постановено, то не подлежи на обжалване. Потвърждавайки тези мотиви, въззивният състав е признал липсата на устно издадено разпореждане, като в същото време обаче липсвало и писмено такова. Касаторът подчертава, че в заповедното производство точното спазване на форма и ред било от изключително значение за легитимността на процеса, а едно от императивните изисквания на закона е издаването на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение, което е отделен съдебен акт, при това не само когато се отхвърля внесеното заявление за издаване на заповед за изпълнение. Ако разпореждането отхвърляло изцяло или отчасти заявлението, заявителят имал възможност и правен интерес да го обжалва; по аргумент от противното, същото трябвало да важи и за длъжника, ако с разпореждането молбата е уважена, в по-късен етап на узнаване от длъжника, на същия следва да се признае възможността и правния интерес да обжалва, ако намери пороци, или най-малкото има право да се запознае с мотивите на съда в съдебния акт защо е намерил за правилно и законосъобразно да уважи заявлението. Твърди се, че съгласно чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България актовете на съда са писмени и задължително мотивирани, но заповедният съд не издал разпореждане нито в устен, нито в писмен вид, и съответно издадената заповед за изпълнение била издадена без основание, а този порок бил достатъчен тя да бъде обявена за нищожна. Ако съдът не приемел тази хипотеза, следвало да приеме, че има устно издадено разпореждане. Заповедта за изпълнение инкорпорирала в себе си разпореждане за издаване на такава заповед, а в нито едно аналогично съдебно производство и съдебни актове, които са неразривно свързани, а именно разпореждане за издаване на изпълнителен лист и самият изпълнителен лист, определение за допускане на обезпечителна мярка и за издаване на обезпечителна заповед и самата обезпечителна заповед единият съдебен акт не инкорпорирал в себе си другия. Затова заповедта за изпълнение е нищожна, за който порок касационната инстанция следвало да извърши служебна проверка, при това за всички основания за нищожност, а не само за посочените от ищеца – в противен случай се създавала опасност привидността, създадена от нищожното решение, да се запази, и страните по него да имат поведение, което няма правно основание. Поради това и изменението на основанието за нищожност от страна на ищеца било всякога допустимо, доколкото съдът не бил обвързан от посоченото основание за нищожност, а следвало да провери служебно всички основания. Според касатора разпоредбата на чл. 270 ГПК, даваща право за оспорване валидността на съдебните решения с иск или възражение, следвало да се тълкува разширително, така че да обхване и определенията и разпорежданията на съда. Поддържа се и че е налице нововъзникнало обстоятелство, а именно заверен препис на издаден нов изпълнителен лист от 13.03.2020 г. по т.д. № 2424/2013 г. по описа на Софийски градски съд (установителен иск след проведено заповедно производство, постановените актове по което се атакуват за нищожност), който е връчен на касатора на 15.09.2022 г. с покана за доброволно изпълнение. Във въззивното производство във всеки един момент било допустимо да се твърдят нови основания за нищожност на атакуваните актове. В случая били налице три нови самостоятелни основания (нововъзникнали и предходно съществуващи), чието въвеждане не било обвързано с преклузивен срок, и които доказвали наличие на неотстраними пороци в съдържанието и правели самата заповед и инкорпорираните в нея разпореждания нищожни. След подаденото възражение срещу изпълнителната заповед било образувано т.д. № 2424/2013 г. по описа на Софийски градски съд с правно основание чл. 422 ГПК, като в проведеното производство с влязло в сила решение било признато за установено, че размерът на вземането на кредитора е по-малък от отразения такъв в издадената на 02.12.2012 г. заповед за изпълнение. Това се дължало на факта, че тази заповед била издадена за сумата от 206840,76 евро, ведно със законна лихва за периода от 26.07.2012 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 1758,19 евро за периода 15.04.2012 г.-25.07.2012 г., мораторна лихва в размер на 246,80 евро за периода 15.06.2012 г.-25.07.2012 г., такса в размер на 775,98 евро за периода 09.01.2012 г.-25.07.2012 г., нотариални такси в размер на 285 лева, държавна такса от 8322,74 лева и 4611,37 лева възнаграждение на юрисконсулт. В решението по цитираното дело било установено, че са дължими по-ниски суми, като за разликата съдът е отхвърлил исковете като погасени чрез прихващане с насрещните вземания на „Вип Паркет“ ЕООД на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Следователно заповедта за изпълнение в едната си част, в която е издадена за сумата от 27673,56 лева, била нищожна и не представлявала след влизане в сила на съдебното решение годно изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист и следователно били нищожни и разпорежданията за нейното издаване и незабавно изпълнение. Налице бил още един порок – за едно и също искане с един и същ предмет между същите страни била издадена първо заповедта за изпълнение от 02.10.2012 г., а впоследствие – изпълнителен лист от 13.03.2020 г. по т.д. № 2424/2013 г. по описа на Софийски градски съд за същите сторени в заповедно производство разноски. Неправилно съдът по т.д. № 2424/2013 г. е присъдил разноски по заповедно производство, представляващо ч.гр.д. № 36218/2012 г. по описа на Софийски районен съд, вместо по ч.гр.д. № 36219/2012 г. по описа на Софийски районен съд. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД, с адрес в гр. София, представляван от адв. Д. Д., в отговор излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. Въззивният съд приема, че издадената заповед за изпълнение отговаря на изискванията за валидност, поради което и не може да бъде обявена за нищожна – същата е в писмена форма по утвърден образец към датата на издаването, подписана е, постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен съдебен състав (законен едноличен състав), в рамките на правораздавателната компетентност на съда, волята на съда е изразена по начин, който позволява тя да се изведе от акта, напълно разбираема е, в заповедта са посочени основанието и размера на вземанията, начин на отговорност на длъжниците, не предписват явно престъпление срещу личността или човечеството, не е постановена в нарушение на свръхповелителна норма на правото, включително на общностното право. Поради това следва да се приеме, че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на Глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение. Въззивният съд отхвърля твърденията на ищеца, че заповедният съд следвало първо да постанови нарочен съдебен акт разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за изпълнение, едва след което да издаде заповедта. Посочено е, че съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1-4 от цитираната разпоредба, в който случай се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението – арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо основание – чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение и единствено тогава се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Според въззивния състав особеното в случая се състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Прието е, че заповедта за изпълнение не е несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно постановление – разпореждане за издаване на заповедта, както и че преценката на заповедния съд за наличие на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и за липсата на пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е обективирана в самата заповед. Съгласно съдебната практика в заповедта за издаване на заповед за незабавно изпълнение имплицитно са включени и трите акта – разпореждане за издаване на заповед и за допускане на незабавно изпълнение на заповедта, самата заповед за незабавно изпълнение и разпореждането за издаване на изпълнителен лист. Заповедта инкорпорира в себе си проверката по основателността на предявеното вземане и се издава при преценката за липса на пречките по чл. 411, ал. 2, т. 1-4 ГПК. Именно поради липсата на задължение за издаване на отделно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение и за допускане на незабавно изпълнение, законодателят е предвидил в нормата на чл. 411, ал. 3 ГПК, че на длъжника се връчва препис от издадената заповед за изпълнение, а не друг съдебен акт, с който се разпорежда нейното издаване. Въззивният състав е приел по аргумент от чл. 411, ал. 2 и чл. 413, ал. 2 ГПК, че съдът се произнася с разпореждане само когато отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение изцяло или частично, тъй като единствено в този случай дължи аргументиране на изводите си за неоснователност на искането (като обоснове коя от посочените в чл. 411, ал. 2, т. 1-4 ГПК пречки за издаване на претендираната заповед е налице в конкретния случай). Когато е необходимо издаването на разпореждане като самостоятелен съдебен акт, това е изрично посочено в закона. В останалите случаи, при уважаване на депозираното заявление, проверката на съда от проведеното разпоредително заседание се обективира в самата заповед за изпълнение. Крайният извод на съда е, че в случая не е налице някоя от посочените хипотези, в които се приема, че съдебният акт е нищожен. Касационният съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Първият поставен въпрос е дали въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички въведени от страните доказателства, доказателствени искания и аргументи. В изложението към касационната жалба се изброяват нововъзникнали обстоятелства и нови доказателства, по които въззивният съд не се бил произнесъл. В действителност съдът се е произнесъл по тях в откритото съдебно заседание от 11.11.2022 г., като се е мотивирал защо не ги приема. Съдът е изпълнил и задължението си да обсъди всички доводи на въззивника срещу заповедта за изпълнение, като в мотивите към решението си изрично е посочил какви са те и е обосновал защо ги отхвърля като неоснователни. Н второ място се пита дали липсата на постановено разпореждане или постановяването на устно такова, с което се уважава подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, и издаването на такава заповед за изпълнение на основание това разпореждане, без същото да е последващо инкорпорирано в самата заповед за изпълнение, води до нищожност на последната. Третият въпрос е дали липсата на постановено разпореждане или постановяването на устно такова, с което се уважава подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, и издаването на такава заповед за изпълнение на основание това разпореждане, когато същото е последващо инкорпорирано в самата заповед за изпълнение, води до нищожност на същата на основание неспазване на съдържанието й, тъй като същото не отговаря на разпоредбата на чл. 412 ГПК, или доколкото предходно преди издаването на заповедта за изпълнение не е ясна волята на съда относно уважаването на внесеното заявление за издаването й, а същата се проявява впоследствие, в самата заповед, но в противоречие с разпоредбите относно нейното съдържание, води ли до нейната нищожност с оглед на неспазването на императивните норми на заповедното производство? Въпросите са свързани със становището на касатора, че и в двата случая не е ясна волята на съда относно уважаването на депозираното заявление за издаване на заповед за изпълнение, поради което заповедният съд следва да постанови нарочен съдебен акт – разпореждане, с което да се разпореди издаването на заповед за изпълнение. Това становище обаче не намира опора в законовата уредба на заповедното производство. Относимите разпоредби на ГПК подробно са анализирани от въззивния съд, който е изложил съображения относно липсата на необходимост от издаването на нарочно разпореждане в процесния случай. Този извод е в съответствие с трайната съдебна практика, според която издаването на заповедта за изпълнение (включително в случаите на незабавно изпълнение) не е необходимо да се предхожда от постановяване на самостоятелно разпореждане на съда, с което да се уважи заявлението за издаването на заповедта. Изрично изискване в такава насока процесуалният закон не установява (за разлика от хипотезата на отхвърляне на заявлението), поради което това постановление на съда за уважаване на заявлението се счита инкорпорирано и обективирано в самата заповед за изпълнение. Касаторът не излага съображения за наличието на съдебна практика, която по поддържана от него причина следва да бъде изменена или изоставена, а и настоящият съдебен състав не съзира такава причина. Поради изложеното въпросите не дават основание за допускане на касационно обжалване. На последно място, касационният съд не споделя виждането на касатора, че при служебната проверка на обжалвания съдебен акт ще се констатира неговата нищожност. Тук е необходимо да се отбележи, че въззивният съд подробно и обосновано е посочил своите основания да отрече това твърдение на касатора, а касационният съд не намира довод за приемане на противното. При този изход на производството на ответника се дължи сумата от 720 лева за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,