Определение № 889 от 19.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2642/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата А. Е. Н. чрез назначения й особен представител адвокат В. Т. от САК срещу решение № 4924/22.08.2024г. по в.гр.д.№ 11905/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 71014/2018г. на Софийски районен съд за осъждане на А. Н. да заплати на Д. Б. Б. на основание чл.143,ал.1 ЗЗД Ѕ от сумата 12 466.01лв., дължима в качеството й на наследница на Теменуга А. Г. - длъжник по договор за потребителски кредит от 09.10.2002г., сключен с „ОББ“ АД, по който ищецът е поръчител, изпълнил задължението на главния длъжник. Решението в частта за уважаването на иска срещу сънаследника Е. В. за останалата Ѕ от сумата е влязло в сила. С касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо като потвърждаващо недопустим първоинстанционен акт, в който произнасянето е по иск, с който съдът не е сезиран, в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Доводът за недопустимост е обоснован с обстоятелството, че в исковата молба и в хода на производството ищецът е поддържал искане за солидарна отговорност на А. Н. и Е. В. спрямо поръчителя, платил дълга на наследодателката им, но първоинстанционният съд постановил осъждането им в условията на разделност. Според касатора, независимо, че с оглед изискванията на материалния закон, наследниците отговорят разделно за дълга на наследодателя си, решението е недопустимо, доколкото постановява различно от претендираното от ищеца, различно от това, с което съдът е бил сезиран. Искането е за отмяна на решението като недопустимо и връщане на делото за разглеждане на предявения иск. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването поради вероятна недопустимост на въззивното решение със същите съображения - произнасяне по иск, с който съдилищата не са сезирани - при претендирана от ищеца солидарност, исковете са уважени при условията на разделност. В писмен отговор ищецът оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Излага безспорните по делото факти, че Теменуга Г. е била кредитополучател по договор за кредит, по който ищецът като поръчител е изплатил на банката задължението на длъжника в размер на 12 466.01лв. Ответниците А. Н. и Е. В. са наследници на кредитополучателя и независимо от искането на ищеца за солидарното им осъждане, съдилищата правилно са приложили материалния закон, тъй като същите отговарят за задълженията на наследодателя си до размера на дела си. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответницата А. Н. чрез особения представител, назначен по реда на чл.46,ал.6, изр.първо ГПК, в която е поддържан аналогичен довод за недопустимост на решението на първоинстанционния съд. СГС е мотивирал становище за допустимост на обжалвания акт, в който, след отхвърляне на иска за солидарното осъждане на ответниците, отговорността им е ангажирана при условията на разделност. Изложил е, че ищецът като поръчител е установил правото си по чл.143 ЗЗД - след като е изпълнил задължението на кредитополучателя Теменуга А., да иска главницата, лихвите и разноските. Приел е за установено по делото чрез назначената експертиза, че сумата от 12 927лв. е събрана от поръчителя в изпълнителното производство за погасяване на кредита, поради което в негова полза е възникнало правото да иска от наследниците на кредитополучателя връщане на платените суми. Съставът на въззивния съд е обсъдил възражението, че действително ищецът е претендирал сумите солидарно от ответниците, но не е налице основание за солидарното им осъждане, тъй като те отговарят за задълженията си на наследодателя разделно, до размера на дела си. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: С определение № 120 от 06.03.2009г. по ч.гр.д.№ 2350/2008г. на 4 г.о., постановено в производство по чл.274,ал.3 ГПК при допуснато частно касационно обжалване, съставът на ВКС е дал разрешението, че когато в исковата молба се претендира солидарност /активна или пасивна/, а предвид материалното правоотношение е налице разделност на вземанията, съответно на задълженията, ищецът трябва да бъде известен от съда да определи конкретния размер на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение. При положение, че искането за солидарно присъждане, съответно осъждане, се поддържа, тогава съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който ще следва да установи характера на материалното правоотношение - то обуславя ли солидарност и ако не, да разгледа доколко всеки един от ищците има право или всеки един от ответниците дължи и в какъв размер. Мотивирано е, че когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото (както е при солидарността - солидарният кредитор има право да търси цялото вземане, а солидарния длъжник е отговорен към кредитора за целия дълг), съдът не само има право, но е длъжен да се произнесе и за „по- малкото”. От това е изведено, че съдът няма основание да прекратява производството като недопустимо, дори ако приеме, че твърдяната в исковата молба солидарност не съществува. Това разрешение последователно е поддържано в съдебната практика. В решение № 163 от 07.02.2013г. по т.д.№ 642/2011г. на 1 т.о. на ВКС е посочено, че при претендирана пасивна солидарност на ответниците, съставляваща нередовност на исковата молба, която не е отстранена в указания срок, съдът следва да разгледа претенциите срещу всеки един от тях при условията на разделност на отговорността. Същото разрешение е възприето и в актовете по чл.290 ГПК по гр.д.№ 570/2011г. и по гр.д.№ 1730/2014г. и двете на 4 г.о. на ВКС - при положение, че отговорността на ответниците, посочени като солидарно отговорни по претенцията на ищеца, не е солидарна, съдът е длъжен да се произнесе поотделно за дължимото от всеки от тях - дали е отговорен и в какъв размер, в рамките на общо заявената сума. От изложеното е видна неоснователността на тезата на касатора за наличието на сочения порок на въззивното решение. В конкретния случай съгласно установената съдебна практика, съдът не е обвързан от петитума за солидарното осъждане на наследниците. При двукратно дадени на ищеца указания, той е поддържал твърдение за наличие на солидарност, а преценката на съда, че не са налице предвидените в чл.121 ЗЗД основания, допустимо и законосъобразно е довела до отхвърляне на искането за солидарно осъждане и произнасяне при условията на разделност. В този смисъл е и разрешението, дадено по гр.д.№ 2535/2015г. на 4 г.о. на ВКС. Особеният представител не държи сметка дали искането му, поддържано във въззивното и касационното производство за солидарното осъждане на ответниците, няма да доведе до влошаване на положението на представляваната от него обжалваща страна, тъй като солидарният длъжник отговоря пред кредитора за цялото задължение. Разноски за производството не се присъждат. В отговора на касационната жалба е заявено такова искане, но доказателства за договорено и заплатено възнаграждение за защита пред настоящата инстанция не са представени, нито са описани като приложение към отговора. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.