Определение № 88 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2632/2021 г.

Производство по чл. 248 от ГПК. С молба с вх. № 191/11.01.2022 г. адв. Е. Б. П., в качеството си на назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител на касатора-ответник В. Е. В., моли съда да допълни постановеното по делото определение № 60855/23.12.2021 г. в частта му за разноските, като ѝ определи адвокатско възнаграждение, което да ѝ бъде заплатено от ищеца по делото или от бюджета на съда. Ищецът (ответник по касационната жалба) Е. В. А. не е подал отговор на молбата в срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК, изтекъл на 16.02.2022 г. Молбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 248, ал. 1, пр. 2 от ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тъй като се иска допълване (а не изменение) на съдебния акт в частта му за разноските, а и тъй като съдът следва служебно да определи адвокатското възнаграждение на назначения особен представител съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК, то не е необходимо да е представен списък на разноските. Разгледана по същество, молбата е основателна. Адв. Е. П. е назначена по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК като особен представител на ответника В. В. още в първоинстанционното производство, като тя е подала от негово име и касационната жалба по делото – срещу тази част на въззивното решение, с която искът по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД на Е. А. е уважен до размер на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот. При администрирането на касационната жалба въззивният съд не е определил по реда на чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК адвокатско възнаграждение и не е възложил разноските за него в тежест на ищеца (съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 1 – in fine от ГПК), тъй като с определение от 27.06.2019 г., на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК първоинстанционният съд е освободил ищеца от внасянето на тези разноски. При това положение адвокатското възнаграждение на назначения особен представител на ответника е следвало да бъде служебно определено по реда на чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК от настоящия съдебен състав на касационната инстанция, но същият е пропуснал да направи това с определението си № 60855/23.12.2021 г., с което не е допуснато касационното обжалване на атакуваната от ответника част от въззивното решение. С оглед на това, искането за допълване на това определение по реда на чл. 248 от ГПК – в частта му относно разноските по делото, е основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК, възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, респ. – съгласно Нар. № 1/09.07.2014 г. на ВАдвС за М., но не по-малко от 1/2 от него. В случая фактическата и правната сложност на делото пред касационната инстанция е минимална – особеният представител адв. П. не е представлявала ответника в открито съдебно заседание; тя е изготвила от негово име единствено касационна жалбата, в която е инкорпорирано изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, с което, като основания за допускане на касационното обжалване са наведени: вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, формулирани са и пет правни въпроса, сочени като разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, но с определението № 60855/23.12.2021 г. е прието, че не е налице никое от тези основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. При това положение и предвид материалния интерес в касационното производство (цената на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, равняваща се на данъчната оценка на 1/2 идеална част от процесния имот, до който размер е уважен искът с обжалваната част на въззивното решение, възлиза на 33 726.85 лв.), минималният размер на адвокатското възнаграждение, съгласно чл. 9, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 и ал. 6 от Нар. № 1/09.07.2014 г. на ВАдвС за М., възлиза на 1 156.36 лв., като съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 2 – in fine от ГПК, съдът определя възнаграждение на особения представител в размер, приблизително на Ѕ (но не по-малко) от този минимален размер, а именно – 580 лв. Както вече беше посочено, ищецът Е. А. е освободен по делото, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, от внасянето на разноските за това адвокатско възнаграждение, поради което – на основание чл. 83, ал. 3 от ГПК, така определеното адвокатско възнаграждение следва да бъде платено на адв. Е. П. от бюджета на ВКС. При това положение и предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът В. В. дължи и следва да бъде осъден да заплати тези разноски в размер 580 лв. по сметката на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение