Определение № 9802 от 08.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8858/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на С. Ц. С., чрез адв. В. Найденов като процесуален представител, против определение № 22275 от 03.06.2026 г., постановено по адм. дело № 6570/2026 г. по описа на Административен съд – София град. Излагат се доводи за неговата неправилност поради противоречие с материалния закон. Прави се искане за отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по предявената жалба. Ответникът – главният архитект на Столична община /СО/- район „Нови Искър“, чрез пълномощника си гл. юрк. Г. Лазаров, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба и претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на С. Ц. С. срещу Разрешение за строеж № 136 от 07.10.2024 г. на главния архитект на СО, район „Нови Искър“, с което на осн. чл.148, ал.2 и чл.152, ал.1 ЗУТ, на Б. Г. Й. е разрешено да извърши строеж „жилищна сграда“ в имот с идентификатор по КККР [заличен текст]. С обжалваното определение производството по делото е прекратено поради недопустимост на оспорването на основанието по чл.159, т.4 АПК. За да постанови този резултат, съдът приема, че жалбоподателят няма правен интерес да оспори издаденото разрешение за строеж, тъй като не попада в кръга на заинтересуваните лица съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Излага съображения, че се касае за нов строеж, предвиден за изпълнение изцяло в УПИ ХVІ-611, в който оспорващият не притежава собственост или вещни права. Определението е правилно. Разпоредбата на чл. 149, ал. 2 ЗУТ изчерпателно определя кръга на заинтересуваните лица в производството по издаване на разрешение за строеж. Както основателно се сочи от първостепенния съд, с правен интерес да обжалват акт от тази категория разполагат само пряко засегнатите от него правни субекти, като в хипотезата на издадено разрешение за нов строеж, както в случая, това са лицата по чл. 149, ал. 2, т. 1 ЗУТ: възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон. Безспорно е, от доказателствата по делото и доводите на жалбоподателя, че последният е собственик на [ПИ] по КККР на [населено място], който е съседен на ПИ, в който е разрешено строителството, с оглед на което не попада сред посочения кръг заинтересовани лица. Следователно, административният съд правилно приема, че за него липсва правен интерес от оспорване на разрешението за строеж. Налице е отрицателната предпоставка за допустимост на предявената жалба по чл.159, т.4 АПК и обжалваното определение за прекратяване на производството по делото на посоченото основание е законосъобразно, поради което следва да се остави в сила. Възраженията, изложени в частната жалба за неспазени отстояния до регулационната линия на разрешения строеж, имат връзка с кръга заинтересовани лица по чл.131, ал.2 ЗУТ, като са ирелевантни за настоящото производство и не следва да се обсъждат. Същите биха били относими при жалба срещу визата за проектиране, променяща устройствения план, каквато е издадена в случая и предвижда процесното застрояване, респ. засягане имота на жалбоподателя. Визата е самостоятелен административен акт и подлежи на обжалване при допуснато изменение на застрояването, но не е предмет на делото. По изложените съображения, предявената частна жалба е неоснователна и при този изход на спора, както и с оглед своевременно заявеното искане на пълномощника на ответника, жалбоподателят следва да заплати на СО, район „Нови Искър“ разноски за юрисконсултско възнаграждение в претендирания размер от 51,13 евро. Водим от горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,