Определение № 2183 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 917/2025 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба срещу определение № 95 от 10.03.2025г. по в.т.д.№ 517/2024г. на Апелативен съд Пловдив, постановено в производство по чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на адвокат П. К. от САК за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 15 от 16.01.2025г. в частта за разноските, представляващи адвокатско възнаграждение за оказаната на Джаврие Т. Н. безплатно адвокатска помощ за производството пред апелативния съд. С частната жалба се иска отмяна на атакувания акт като неправилен с твърденията, че въззивният съд неправилно е изчислил размера на адвокатския хонорар, дължим на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. и вместо минималното възнаграждение, изчислено по реда на Наредба № 1/2004г. в размер на 12 780 лв. с ДДС, е присъдил сумата 5 436лв. с ДДС. Акцентира се, че в случая няма сключен договор между адвоката и клиента, адвокатът не се е съгласил неговият труд да бъда овъзмезден в размер, по нисък от минималния по Наредбата. Възразява и, че „довод за прекомерност“ не е направен от насрещната страна - Гаранционен фонд. Искането е за присъждане на сума от още 7 344лв. като възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗАдв. В писмен отговор Гаранционен фонд оспорва основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Частната жалба е допустима като подадена в срок, но е неоснователна. В обжалваното определение съставът на апелативния съд е препратил към мотивите си, изложени в решението при определяне на размера на дължимото на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. възнаграждение на адв. К., основани на тълкуването, дадено в решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело № С 438/22 на чл. 101, §2 на ДФЕС, вр. с чл. 4, § 3 на ДЕС. Посочил е, че определените с Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни и не обвързват съда и при определяне на справедливия им размер съдът трябва да изхожда единствено от фактическата и правна сложност на делото, вида и количеството извършена работа от адвоката. Съгласно трайноустановената съдебна практика на касационната инстанция, формирана в приложение на решението на СЕС по дело С-438/22, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/09.07.2004г., не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Размерите на възнагражденията по Наредбата могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е най-вече фактическата и правна сложност на делото. От значение е вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхвата на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Изводът в обжалваното определение относно размера на възнаграждението е съобразен с гореизложеното, а несъгласието на обжалващата страна с посочените критерии, не може да обуслови основателност на подадената частна жалба. Доводът за несъразмерност и несправедливост на определеното и присъдено от апелативния съд възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗАдв. от 5 436лв. е неоснователен. Въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание, доказателства не са събирани, в молбата по чл.248 ГПК не са изложени обстоятелства, които да мотивират извод за различен размер на възнаграждението от определения с решението. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.