Определение № 123 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 963/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Обжалвано е Определение № 29304 от 12.12.2019 г., постановено по в.ч.гр.д. № 14200/2019 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено Определение от 20.08.2019 г., постановено по гр.д. № 50506/2015г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството по делото ивръщане на исковата молба. Частният жалбоподател Д. А., представлявано от управителя, чрез адв.Г. В., излага съображения, че обжалваното определение е очевидно непровило и моли да бъде допуснато касационно обжалване. Моли същото да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разлеждането му по същество. Постъпило е писмено становище от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, представлявано от И. Д. – М. – Изпълнителен директор, чрез юрисконсулт М. П., в което са изложени съображения за недопускане на касационното производство и неоснователността на частната жалба. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови своето определение въззивния съд приема, че в исковата си молба и молбата-уточнение, като основание за нищожност на атакуваното разпореждане за незабавно изпълнение по гр.д. № 12308/2011г. по описа на РС-София ищецът твърди, че атакуваният акт не е наличен по делото. Прието е, че щецът извежда правния си интерес за предяваването на иска от обстоятелството, че по делото бил издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение, което предполага съществуването и на разпореждане за допускане на незабавно изпълнение на вземането, но такова липсва приложено по делото, в който случай следвада се направи извод, че същият не е съставен в изискуемата писмена форма съгласно чл. 235, ал. 4 ГПК. Въззивния съд възприема мотивите на първоинстанционния съд, според които иск за нищожност на съдебен акт по чл.270 ГПК е допустим, само когато има за предмет постановен съдебен акт обективиран под някаква форма /устна, писмена, при неподписан акт, който съдията отказва да подпише и пр./ и само такъв акт може да страда от изведените от съдебната практика пороци обосноваващи неговата нищожност. Приема се, че ако съдът не е постановил съдебен акт изобщо, е налице липса на каквото и да било волеизявление на съд и тази липса не може да бъде предмет на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК. Изложени са съображения за това, че нищожност на съдебен акт поради липса на форма е налице тогава, когато съдът е формирал правораздавателна воля и тя е обявена по някакъв начин на страните, но не е обективирана в изискуемата писмена форма - например когато съдът е постановил съдебен акт в открито съдебно заседание, но неговото съдържание не е възпроизведено писмено /не се съдържа в съдебния протокол от това съдебно заседание или в отделен документ/, когато съдът е съобщил акта си на страните чрез връчване на съдебни книжа или по друг начин, без да го обективира писмено по делото. Решаващия съд приема, че при заявените твърдения за фактическата липса на волеизаявление на съда е налице липса на предмет на проверка по реда на чл.270, ал.2 ГПК за валидността на съответния съдебен акт, което от своя страна е води до липса на правен интерес от воденето на настоящия спор респективно до връщането на исковта молба по реда на чл.130 ГПК. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателя, чрез процесуалния си представител поддържа, че обжалваното въззивно определение е очевидно неправилно основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.Доводът на касатора, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде споделен. Очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК като основание за преценка при евентуално служебно допускане на касационното обжалване е налице в хипотезите, когато в производството по селекция касационният съд констатира такова процесуално нарушение на правилата на въззивно обжалване и/или при постановяване на въззивното решение респективно определение, които препятстват принципното съществуване на обжалвания въззивен съдебен акт, жалба, обуславя се от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В конкретния случай в обжалваното определение е налице именно явен порок, обусловен от неправилен извод на решаващия съд, за липсата на правен интерес от предявяването на иск за нищожност на съдебен акт, доколкото преценката за това дали същият е постановен от надлежен състав и в надлежна форма следва да се направи при разглеждане на спора по същество. Както в обжалваното определние на въззивният съд, така и в потвърденото с него определение на първоинстанционния съд, са изложени по скоро съображения по съществото на спора, а не такива обуславящи извод за липса на положителни процесуални предпоставки и наличие на отрицателни такива за възникването и надлежното упражняване правото на иск, в който случай единствено производството би било недопустимо. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени, като се отмени и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд. Делото следва да се върне на Районен съд - София за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид изложените съображения съдът: