Определение № 4196 от 24.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2110/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Т. Ч., частен съдебен изпълнител, срещу определение № 2016/23.04.2024 г. по гр.д. № 2854/2023 г. на Върховния касационен съд, III г.о. в частта, с която е отказано да бъде освободен от държавна такса за разглеждане на касационната му жалба за сумата 10 000 лева - разликата над 10 000.62 лева до 20 000.62 лева. Частният жалбоподател твърди, че здравословното му състояние е трайно влошено и че обстоятелството, че упражнява дейност като частен съдебен изпълнител не представлява основание искането му да бъде оставено без уважение. Иска да бъде освободен от държавна такса изцяло. Частната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу определение на ВКС, което подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС и е редовна. Със свое определение № 781/22.02.2024 г. по гр.д. № 2854/2023 г. съставът на ВКС по касационна жалба на И. Т. Ч., частен съдебен изпълнител с рег. № 783 на КЧСИ, на основание чл.288 ГПК е допуснал до касационно обжалване въззивно решение, с което частният съдебен изпълнител е осъден да заплати на основание чл.441 ГПК, във вр. с чл.45 ЗЗД, вр. с чл.74 ЗЧСИ и чл.86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 000 031.01 лева като обезщетение за имуществени вреди, причинени от действията на ЧСИ. За да постанови определението по чл.83, ал.2 ГПК в обжалваната част съставът на ВКС е приел следното: Не може да бъде игнорирано обстоятелството, че молителят продължава да упражнява дейност като частен съдебен изпълнител (ЧСИ), макар в намален обем и интензитет, и да реализира приходи, които са достатъчни да покрият месечните разходи по издръжката на кантората му, от порядъка на 4 000 – 4 500 лв. (видно от така декларираното обстоятелство). Същият има възможност да посреща и допълнителните разходи по лечението си, възлизащи средномесечно на около и малко над 2 000 лв., като в същото време декларираните му приходи са между 2 000 – 2 400 лв. месечно. Налага се, че молителят дори и (да) декларира, че не разполага с имущество и доходи, с които да посрещне плащането на дължимата за производството по разглеждане на касационната жалба държавна такса от 20 000 лв., продължава да осигурява средства за себе си, за непълнолетната си дъщеря и за издръжката на кантората си като ЧСИ, чиято дейност не е преустановена. Така той опровергава тезата, че е материално затруднено лице. Освен това, буди внимание факта, че молителят не е декларирал (а е бил длъжен да го стори) към датата на сезирането с молбата по чл.83, ал.2 ГПК - м. март 2024 г., придобитото със съпругата му Р. Г. имущество, нито пък е посочил какъв е избраният режим на имуществените отношения между съпрузите, които, към този момент се намирали в процес на развод (постановен едва към 15.04.2024г., доколкото тогава е декларирано прекратяването на брака с развод). Касаторът (молителят) не декларира придобитото имущество със своята съпруга – също ЧСИ, нито сочи избраният от тях режим на имуществени отношения след като посочва, че е женен (т.е. е в процес на развод, който не е постановен от съда, към м. март 2024 г.). Горните данни разколебават извода, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ѝ процесуални права по делото. Определението е подписано с особено мнение на член от състава на съда, според който нормата на чл.83, ал.2 ГПК не се прилага по отношение на действащ ЧСИ, тъй като тази норма урежда правна възможност в полза на социално слаби физически лица. Напротив, ЧСИ е частно лице, на което са възложени публични функции, за извършването на които ЧСИ събира такси, които имат характер на възнаграждение за извършените изпълнителни действия. ЧСИ е длъжен да води счетоводство (чл.28 ЗЧСИ), представлява „независима икономическа дейност“ по смисъла на чл.3, ал.2 ЗДДС, подава данъчна декларация за доходите от свободната дейност по чл.50 ЗДДФЛ, представя 6- месечен и годишен отчет за дейността в Министерство на правосъдието, длъжен е да открие и управлява няколко банкови сметки на свое име (чл.24 ЗЧСИ). Всичките тези нормативни права и задължения на ЧСИ изключват определянето му като социално слабо лице. Освен това молбата е неоснователна и с оглед нормата на чл.83, ал.2 ГПК, тъй като по делото, действащият ЧСИ не е представил нито един документ от посочените по- горе, деклариращи доходите от дейността му, въпреки дадената възможност за това. Настоящият съдебен състав намира частната жалба за неоснователна по съображенията, изложени в обжалваното определение, включително и в особеното мнение (което обсъжда само относно доводите на частния жалбоподател, с което не влошава положението му – не извършва преценка на законосъобразността на необжалваната част от определението), към които следва да препрати на основание чл.278, ал.4 ГПК, че с представените от молителя доказателства и с доказателствата, които е следвало да представи, но не е представил, молителят не е доказал, че няма достатъчно средства да заплати частта от дължимата държавна такса за разглеждане на касационната му жалба. Настоящият съдебен състав намира, че доводите на частния жалбоподател, че здравословното му състояние е трайно влошено и че обстоятелството, че упражнява дейност като частен съдебен изпълнител, не представлява основание искането му да бъде оставено без уважение, не се отнасят до извода на състава на ВКС, че молителят не е доказал, че няма достатъчно средства, а до останалата – необжалвана част от определението (с която е освободен частично от заплащането на дължима държавна такса), поради което са неотносими към преценката за законосъобразност на обжалваната част от определението. Въпреки подробните и ясни мотиви на състава на ВКС, молителят не е представил с частната си жалба конкретни писмени доказателства за своите и на съпругата си доходи и за имуществото състояние на двамата, които да подкрепят твърдението му, че няма достатъчно средства за заплащане на частта от дължимата държавна такса в размер на 10 000 лева, от която съставът на ВКС е отказал да го освободи. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Другата страна по делото не е е взела участие в частното производство, не претендира присъждането на разноски и не е представила списък и доказателства за такива, поради което разноски и на нея не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът