Определение № 4003 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3079/2026 г.

Производство е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „С.“ О. /н/, действащо чрез управителя на дружеството Л. А. Р., против разпореждане № 1620 от 22.12.2025 година на Окръжен съд - Пазарджик, постановено по в. ч. гр. дело № 737/2025 година, с което съдът е върнал частна жалба с вх. №13093/11.12.2025 г., подадена от Л. А. Р. в качеството й на управител на „С.“ О., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], п.к. 4480, [улица]против определение № 869/06.10.2025 г., постановено по в. ч. гр. д.№ 737/2025 г. по описа на ОС - Пазарджик. В частната жалба се навеждат съображения, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно. Излагат се вижданията на жалбоподателя, че постановеното от окръжния съд определение по реда на чл. 423 ГПК подлежи на обжалване пред апелативния съд като се цитират определения на апелативни съдилища. Според жалбоподателя дали възражението по чл. 423 ГПК се оставя без разглеждане от въззивния съд или се отхвърля е без значение като и в двете хипотези определението прегражда развитието на заповедното производство и същото подлежи на оспорване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. първо от ГПК. Моли се за отмяна на разпореждането и последващи процесуални действия за разглеждане по същество на частната жалба против определение № 869/06.10.2025 г., постановено по в. ч. гр. д.№ 737/2025 г. по описа на ОС – Пазарджик. Постъпил е отговор от насрещната страна – заявителят в заповедното производство В. Н. К., действащ чрез адвокат К. М. К. от САК, със становище за неоснователност на частната жалба. Постъпило е становище и от временния синдик на дружеството-жалбоподател, в което се изразява становище, че производството следва да се спре на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ, тъй като заявителят в заповедното производство е предявил вземанията си в производството по несъстоятелност. Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Независимо че дружеството е обявено в несъстоятелност и управителите са лишени от разпоредителни права, това не лишава същото от защита по образувани производство и от представителна власт на управителите в такива производства извън случаите, в които единствено синдикът е в правото си да предявява искове. По фактите настоящата инстанция съобрази следното: С определение № 869/06.10.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 737/2025 г. по описа на ОС – Пазарджик, в производството по реда на чл. 423 от ГПК, въззивният съд не е приел възражение с вх. № 5630/23.05.2025 г., подадено от Л. А. Р. - управител на дружеството „С.“ О., ЕИК[ЕИК], против заповед за изпълнение № 2482 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 15.10.2024 г., издадена по ч. гр. д. №4261/2024 г. по описа на РС- Пазарджик. Съдът е посочил, че определението е окончателно и не подлежи на обжалване. Въпреки това отбелязване управителят на дружеството Л. А. Р. е депозирала частна жалба с вх. №13093/11.12.2025 г. против посоченото определение, която е върната като недопустима с обжалваното в настоящото производство разпореждане по съображения, че е насочена срещу съдебен акт, неподлежащ на обжалване. С оглед така изложените факти по-горе, настоящата съдебна инстанция приема, че обжалваното разпореждане на Пазарджишкия окръжен съд е правилно и законосъобразно. Съображенията за това са следните: Безспорно е в постоянната съдебна практика на ВКС, че определенията по чл. 423 ГПК на окръжните съдилища, с които възражението се приема за разглеждане или молбата се оставя без уважение, не подлежат на последващ инстанционен контрол, т.е. производството по разглеждането им е едноинстанционно /в този смисъл са и разясненията дадени с т. 15 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС/. Това е така, поради обстоятелството, че тази част на заповедното производство въвежда извънинстанционна проверка относно правото на участие на длъжника в заповедното производство в изчерпателно изброените от закона случаи. В това производство въззивният съд не извършва проверка на правилността на постановения в заповедното производство акт и не упражнява инстанционен контрол по отношение на издадената заповед за изпълнение, а с него се цели отмяна на влязлата в сила заповед. При приемане на възражението ще бъде възстановена висящността на заповедното производство и възражението ще произведе посоченото в чл. 415 ГПК действие, а при неприемането му, заповедта за изпълнение придобива стабилитет. Аргумент за необжалваемост на определението по чл. 423 ГПК е и сходния му характер с производството по чл. 303 и сл. ГПК за отмяна на влязло в сила решение, което е едноинстанционно. В процесния случай, окръжният съд след разглеждане на направеното по реда на чл. 423 ГПК възражение на дружеството-длъжник по същество, не е приел възражението за основателно и неговият съдебен акт е окончателен и не подлежи на обжалване. Различна е хипотезата, когато възражението по чл. 423 ГПК не е разгледано по същество от въззивния съд. Тогава постановеното определение на окръжния съд е преграждащо развитието на делото /на заповедното производство/, което на общо основание подлежи на обжалване по чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК пред съответния апелативен съд. Настоящата хипотеза не е такава. Възражението по чл. 423 ГПК е разгледано и е прието за неоснователно – респ. определението в този случай е окончателно и не подлежи на обжалване, както правилно е посочил въззивния съд. С обжалваното разпореждане депозираната частна жалба правилно е върната като недопустима, тъй като е насочена срещу влязъл в сила съдебен акт поради предвидената в закона негова необжалваемост. Обжалваното разпореждане следва да се потвърди. По отношение на съдържащото се в становището на временния синдик искане за спиране на производството следва да се отбележи, че по реда на чл. 637, ал. 1 ТЗ следва да бъдат спрени производства, които касаят спор за съществуване или не на дадено вземане срещу несъстоятелния длъжник, но настоящият случай касае процедура по администриране на частна жалба и преценка за нейната допустимост, респ. – не води до висящност на заповедното производство и няма отношение към процедурата за приемане или не на предявени вземания в производството по несъстоятелност, респ. – оспорване на списъка, с които те са приети или не. Ето защо същото е неоснователно. Поради обстоятелството, че не са изпълнени указанията на съда за внасяне на държавна такса за настоящото обжалване, на основание чл. 77 ГПК дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт дължимата държавна такса в размер на 7.67 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.