Определение № 36 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4207/2017 г.

Постъпила е молба по чл. 248 ГПК, подадена от О. З. Ц. и П. Д. В. за изменение на постановеното решение № 157 от 17.12.2018 г. по настоящото гр.д.№ 4207/2017 г. на ВКС, І гр.о., като ответницата по касация Ц. И. И. бъде осъдена да им заплати деловодни разноски за възивна инстанция в размер на 2400 лв. и 100 лв. държавна такса и за касационна инстанция в размер на платените държавни такси. Не са представили доказателства за направени разходи за адвокатски хонорар пред касационна инстанция и не претендира такъв. Ответницата по молбата Ц. И. И. оспорва молбата и моли да се остави без уважение, тъй като пред ВКС не са представени доказателства за платен адвокатски хонорар, а пред въззивната инстанция – защото договорът не е на бланка, утвърдена от адвокатския съвет, сключването на два договора за идентични процесуални действия е злоупотреба с право, а при условията на евентуалност иска намаляване на адвокатския хонорар до минималния по Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения – 600 лв.. Съдът, като прецени искането, отговора и данните по делото, намира следното: С решение № 157 от 17.12.2018 г. по настоящото гр.д.№ 4207/2017 г. на ВКС, І гр.о. е отменено въззивното решение по гр.д.№ 143/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, признато е за установено по отношение на Ц. И. И., че молителите О. З. Ц. и П. Д. В. са собственици на два имота: поземлен имот с идентификатор № .... и на поземлен имот с идентификатор № .... по КККР от 2009 г. на [населено място], м. „Ю.”, първия с площ от 4000 кв. м, а втория с площ от 1000 кв. м. и двата с начин на трайно ползване – овощна градина и ответницата Ц. И. И. е осъдена да предаде владението върху тези два имота на ищците О. З. Ц. и П. В.. С това решение, съдът не е присъдил деловодни разноски. Видно от съдържанието на касационната жалба, касаторите О. З. Ц. и П. Д. В. са претендирали присъждане на деловодни разноски. Такива са претендирани и пред възивната инстанция. Съобразно посочения резултат и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, на ответниците следва да се присъдят деловодни разноски за инстанциите, за които претендират такива. Неоснователно е възражението, че договорът не е сключен в утвърдения образец. Законът – ЗЗД и ЗА не предвиждат специално изискване за форма, а писмената такава е достатъчна за доказване на елементи от предмета на договора за правна помощ. Видно от съдържанието на двата договора, приложени на л. 80 и л. 81 от делото на възивната инстанция, уговорения хонорар за представителство пред нея е по 1200 лв. от всеки от двамата ищци и е изплатен в брой. Обстоятелството, че са сключени отделни договори от всеки от двамата не е основание за не пресъждане на разноски. Всеки от ищците има самостоятелни права за защита и има самостоятелно право за присъждане на разноски, тъй като не са задължителни необходими другари по правото и отговорността за разноски, а отговорността и правото на разноски не са при условията на пасивна, респективно активна солидарност. Затова са неоснователни възраженията срещу искането за присъждане на разноски. Двата договора за адвокатски хонорар от по 1200 лв. са представени пред въззивната инстанция / л. 80 и л. 81/. В съдебно заседание на 28.02.2017 г., пълномощникът на ответницата изрично е заявил, че не възразява върху размера на хонорара на другата страна. В конкретния случай и хонорара на адв. Н.М. също е бил 1200 лв. Предвид изложеното и като се съобрази, че делото е със значителна правна сложност, съдът намира, че няма основание за намаляване на уговореното адвокатско възнаграждение до минималното такова от 600 лв.. Платената държавна такса за въззивно обжалване е 100 лв. Общо за въззивна инстанция, Ц. И. дължи на всеки от двамата ищци по 1250 лв. Пред касационна инстанция се претендират разноски, но са доказани разходи само за заплащане на държавна такса в размер на 162 лв. или по 81 лв. на всеки. Общо дължимата сума от Ц. И. И. за двете инстанции е по 1281 лв. на всеки по отделно. Водим от горното, Върховен касационен съд, състав на първо гр.о.