Определение № 1338 от 14.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1781/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на Ф. Ф., гражданин на И. против определение № 580/28.09.2023 г. по в.ч.т.д.№761/2023 г. на АС-София, с което е потвърдено определение №2420 от 17.07.2023 г. по т.д.№1076/2023 г. на СГС, за прекратяване на производството по иска на същия срещу „Менюю софтуер“ ООД ЕИК[ЕИК] с правно основание чл.74 ТЗ за отмяна на решението на общото събрание на съдружниците в от 05.06.2023 г., с което Ф. Ф. е изключен като съдружник в същото ООД. Жалбоподателят излага доводи за незаконосъобразност на определението на въззивния акт и основания за допускането му до касационно обжалване. Прилага и искане за отправяне от ВКС на преюдициално запитване по формулираните в ЧКЖ въпроси, свързани с тълкуването на разпоредбата на чл.47 от ХОПЕС относно процесния правен спор. Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да счете подадената въззивна частна жалба за неоснователна, съдебният състав на САС е изложил следните съображения, с които е споделил изводите на първоинстанционния съд по обуславящите изхода на спора изводи: Активно легитимирани да предявят конститутивния иск по чл.74, ал.1 ТЗ са само лицата, които притежават качеството ”съдружник”, респ. „акционер” в дружеството, чието решение на общото събрание се оспорва с този иск, към момента на провеждане на заседанието на ОС, на което е взето атакуваното решение. В производството по чл.74, ал.1 ТЗ на служебна проверка, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за правото на иск, подлежи наличието на активна легитимация за ищеца в дружеството, чието решение на ОС се оспорва. От извършените справки по партидата на дружеството в ТР се установява, че с решение на общото събрание на съдружниците на „Менюю софтуер“ ООД от 16.05.2023 г. (предхождащо общото събрание от 05.06.2023 г.), ищецът Ф. Ф. е бил вече изключен като съдружник. Според изложеното, взетите решения на общото събрание на съдружниците имат незабавно действие по отношение на изключения съдружник и на самото търговско дружество, което действие не е в зависимост от вписването им по чл.140, ал.4 ТЗ, като последното има значение относно действието спрямо трети за дружеството и самите съдружници лица. Позовал се е на практика на ВКС: решение №690/03.12.2008г. по т.д.№349/2008г., ВКС, ІІ т.о, решение №135/09.11.2009г. по т.д.№184/2009г., ВКС, І т.о и решение №39/15.04.2011г. по т.д.№526/2010г., ВКС, І т.о.. Следователно, според съда, следва да се приеме, че независимо от обстоятелството, че решението на ОСС от 16.05.2023 г. за изключването на ищеца не е било вписано в ТР, ищецът, към 05.06.2023 г. – датата на повторното решение за изключването му, както и към 09.06.2023 г. – датата на предявяване на настоящия иск няма качеството на съдружник в ответното дружество и следователно не е активно легитимиран да атакува по реда на чл.74, ал.1 ТЗ взетите на 05.06.2023 г. решения на ОСС на дружеството. От друга страна, оспорването пред съда на решението от 16.05.2023 г. за изключването на ищеца като съдружник е счетено за ирелевантно, тъй като предявяването на иск за отмяна по чл. 74 от ТЗ не поддържа висящността на членственото правоотношение. Евентуално бъдещо уважително решение по конститутивния иск за отмяна на решението за изключване на ищеца като съдружник ще има действие занапред и няма да възстанови качеството на ищеца като съдружник към датата на атакуваното в настоящото производство общо събрание – 05.06.2023 г. Ето защо, ищецът не разполага с правото на иск за отмяна по чл.74, ал.1 ТЗ на последващото решение на ОС, взето на 05.06.2023 г. за неговото повторно изключване, независимо от порока, който същото евентуално притежава. Липсата на активна процесуална легитимация за ищеца по иска, основан на чл.74, ал.1 ТЗ, която е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, изключва неговата допустимост, поради което и производството по делото следва да бъде прекратено. За да обоснове основания за допускане на касационно обжалване, ищецът-частен касатор се основава на следните въпроси: 1. Дали спорът по иск за отмяна на предходното решение на ОС за изключване на същия съдружник се явява преюдициален по отношение на процесния спор и в този случай изходът по първото решение явява ли се обуславящ допустимостта на процесния иск и 2. длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните; По отношение на обобщения от настоящия съд първи въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС-Опр.№ 264/11.05.2018 по ч.т.д. № 829/2018 и Определение № 239/28.02.2011 г. по т.д. № 113/2011 г. и двете на Второ т.о. Въпросът не се явява обуславящ за изхода по спора, доколкото не засяга основния въпрос за допустимостта на настоящия иск по чл.74 ал.1 ТЗ за отмяна на повторно взето решение за изключване на съдружник в ООД след наличие на спор за отмяната на първо предходно взето такова. Практиката на ВКС, на която са се позовали съдилищата по конкретния спор, включително задължителната такава- т.5 от Тълкувателно решение №1/06.12.2002г. по тълк.д. №1/2002г., е категорично в насока, че решенията на органите на управление на търговските дружества могат да се атакуват само от лица, имащи качеството съдружник към датата на вземане на тези решения. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК (напр. решение №128/19.11.2009 г. по т.д. №269/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 86/01.09.2017 г. по т.д. № 1068/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 306/17.10.2018 г. по т.д. № 3110/2017 г. на ВКС, II т.о.), се приема, че липсата на това качество води до липса на активна процесуална легитимация като предпоставка за съществуването на правото на иск по чл. 74, ал.1 ТЗ. Отделно от това, с оглед правна яснота и прецизност, следва само да се отчете, че цитираните от частния касатор две определения: Опр.№ 264/11.05.2018 по ч.т.д. № 829/2018 и Определение № 239/28.02.2011 г. по т.д. № 113/2011 г. и двете на Второ т.о., се отнасят до случаи, в които се атакуват решения, взети на едно и също общо събрание на съдружниците, но по различни въпроси и се приема, че в този случай спорът за отмяна на изключен съдружник се явява преюдициален за този по атакуването на останалите решения например: за промяна на седалище на ООД, за преобразуване на дружеството от ООД в ЕООД и т.н. Следователно, така приетите от ВКС, в посочените две определения, правни разрешения са абсолютно неотносими към настоящия спор, за който обаче важат в пълна сила разрешенията,намерили израз в цитираните в предходния абзац ТР и решения по чл.290 ГПК. С оглед изложеното не се обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на искането за отправяне от ВКС на преюдициално запитване по формулираните в ЧКЖ въпроси, свързани с тълкуването на разпоредбата на чл.47 от ХОПЕС относно осигуряване правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, с оглед процесуалния въпрос за пределите на приложение на чл.74 ал.1 ТЗ следва да се има в предвид следното: Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно: а) тълкуването на ДФЕС; б) валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от Съда на Европейския съюз да се произнесе. Съответно- чл.628 ГПК предвижда, че българският съд прави запитване до СЕО, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Следователно предпоставка за отправяне на преюдициално запитване е съществуването на общностна норма, която има приложение към фактите в съотвеното производство. Спрямо процесуалноправните норми приложение намира принципът на процесуална автономия, според който всяка държава членка е свободна да урежда сама процесуалното си право, стига то да не прави приложението на общностното право по-трудно в сравнение с приложението на националното право (принцип на равнопоставеност) и да не прави защитата на правата, произтичащи от общностното право, практически неосъществима или прекалено трудна (принцип на ефективността) – така решенията по дела С-78/98, С-126/97, С-168/05. Следователно, дори преюдициалният въпрос да е свързан с процесуални правила, проверката е винаги с оглед на конкретно предоставени от общностното право на лицата такива. В случая не е посочена конкретна норма на общностното право, уреждаща материята третирана в чл.74 ал.1 ТЗ, а тази в разпоредбата на чл.47 от ХОПЕС е твърде обща. С оглед изложеното такова запитване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение