Определение № 2719 от 03.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2870/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Н. Н. Д. и адв. С. А. Х., процесуални представители на Т. Ц. Г., срещу определение № 1108/25.04.2023 г. по в.гр.д. № 2283/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е отхвърлено искането и за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 129/30.01.2023 г. в частта за разноските, с което съдът е осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на адв. Н. Д. от ШАК адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., в размер на сумата от 2 064.31 лева, като осъди ответника да плати допълнително адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. Въззивният съд е приел, че не са налице условия за изменение или за допълване на въззивното решение в частта за разноските, поради което частната жалба следва да се отхвърли. Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД не е подал писмен отговор. Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу определение на въззивния съд, което подлежи на обжалване и е редовна. Настоящият състав установи следното: Решение № 129/30.01.2023 г. по в.гр.д. № 2283/2021 г. на Софийския апелативен съд е постановено при ново разглеждане на делото от въззивния съд, след като с решение от 21.07.2021 г. по т.д. № 1200 /2020 г. на ВКС, I т.о. е отменено първото въззивно решение по делото и делото е върнато на САС за ново разглеждане. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени искове за имуществени вреди за 840 лева и за 5 303.67 лева и тези искове са уважени и за неимуществени вреди за 45 000 лева от предявения размер 120 000 лева и искът е уважен за 45 000 лева. В хода на устните състезания по в.гр.д. № 2283/2021 г. на САС процесуалните представители на Т. Ц. Г. адв. Н. Н. Д. и адв. С. А. Х. са поискали да им бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. и са представили списък на разноски (л.93), в който претендират адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗАдв вр. чл.7, ал.1 от Наредба № 1 за МРАВ и са представили адвокатско пълномощно (л.92), в което е написано, че защитата се предоставя на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.1 ЗАдв. Поискали са също на ответника да не бъде присъждано възнаграждение в по-голям размер от минималния. В частта за разноските за адвокатските възнаграждения въззивният съд е приел, че с оглед изхода на спора и частичната основателност на жалбата ищецът следва да заплати на ответника направените деловодни разноски на основание чл.78, ал. 3 и ал. 5 от ГПК в размер на сумата от 4 794.53 /четири хиляди седемстотин деветдесет четири лв. петдесет три ст./ лева, а ответникът следва да заплати адвокатско възнаграждение на адв. Н. Д. от ШАК на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на сумата от 2 064.31 /две хиляди шестдесет четири лв. тридесет една ст./ лева. Въззивният съд е осъдил страните да заплатят така определените възнаграждения. В частната жалба се твърди, че изводът на въззивния съд, че поради пълна отмяна на първоинстанционното решение не следва да се дължи адвокатско възнаграждение за тази съдебна инстанция, е неправилен. Като се позовават на разпоредбата на чл.2, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателите искат на адв. С. А. Х. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция и на адв. Н. Н. Д. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за първата касационна инстанция в определените с Наредба № 1/2004 г. размери. От изложеното по-горе настоящата инстанция приема, че двамата процесуални представители на Т. Ц. Г. са поискали от въззивния съд по в.гр.д. № 2283/2021 г. на САС да им присъди разноски за това производство. До приключване на устните състезания по делото те не са поискали да им бъдат присъдени разноски за първата въззивна и за първата касационна инстанция и не са включили такива разноски в списъка на разноски, който са представили. Поради което въззивният съд не е следвало да им присъжда разноски за първата въззивна и за първата касационна инстанция с решението, нито с определението си по чл.248 ГПК. В съответствие с разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК въззивният съд е присъдил възнаграждение за един адвокат на жалбоподателката – на адв. Н. Н. Д., който е подал през 2017 г. въззивната жалба и не е следвало да присъжда възнаграждение за втори адвокат (не е следвало да присъжда възнаграждение за двама адвокати). Присъденото на адв. Н. Д. адвокатско възнаграждение за уважената част от исковете, изчислено както е посочено в молбата по чл.248 ГПК като сбор на възнаграждения по иск за имуществени вреди и по иск за неимуществени вреди, е в общ размер, който е близък до минималния, определен в съответствие с приложимите към момента на подаването на въззивната жалба (06.12.2017 г.) разпоредби от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ. Към това следва да се добави, че съгласно решение по дело № C-438/22 на СЕС разпоредбите на тази наредба имат само ориентировъчно значение и не са обвързващи за съда. Това се отнася и до присъденото на ответника адвокатско възнаграждение за отхвърлената част от иска за неимуществени вреди. Но тъй като въззивният съд не се е произнесъл в диспозитива на определението си по искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като бъде намалено поради прекомерност присъденото на ответника адвокатско възнаграждение и преклузивният срок за допълване на определението по това искане (по чл.250 ГПК) е изтекъл, то в тази част частната жалба е без предмет и този довод не следва да бъде разглеждан. Поради изложеното настоящата съдебна инстанция намира, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от това производство частните жалбоподатели нямат право на разноски, а ответникът по частната жалба не е поискал да му бъдат присъдени разноски, не е представил списък на такива и не е доказал да е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът