Определение № 1260 от 04.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 541/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на „Юробанк България“ АД, срещу определение № 25202/10.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 12839/2025 г. на Софийски градски съд, с което е отменено определение № 35948/28.08.2025 г. по гр. д. № 73071/2024 г. по описа на Районен съд - София, 124 състав в частта, в която е оставено без уважение възражението на ответника М. Б. за липса на международна компетентност на българския съд и вместо него е прекратено производството по исковете, предявени от „Юробанк България“ АД. В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно поради погрешно тълкуване и прилагане на разпоредби от процесуалния закон и установената фактическа обстановка. Твърди се, че в чл. 18, § 2 от Регламент (ЕО) № 1215/2012 г. е уредена специална компетентност по искове, предявени срещу потребителя, като това са съдилищата на държавата членка, където потребителят има местоживеене, а съгласно чл. 62, § 1 от Регламента, за да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право. Твърди, че основното правило относно компетентността, залегнало в Регламент (ЕО) № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността по граждански и търговски дела е, че тя се основава на местоживеенето на ответника. С оглед на това твърди, че Районен съд – София е международно компетентен да разгледа исковете, предявени с исковата молба на „Юробанк България“ АД срещу М. Б.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Юробанк България“ АД се позовава на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Свързва наличието на този порок с твърдението, че постановеното от въззивния съд определение е необосновано. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от М. Б., с който се оспорва жалбата като неоснователна и се заявява молба съдът да я остави без уважение. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: За да отмени първоинстанционното определение, в което е прието, че българският съд е международно компетентен да разгледа спора, въззивният съд е отбелязал, че производството по гр. д. № 73071/24 г. по описа на СРС е образувано по искова молба от „Юробанк България“ АД срещу М. Б. за признаване за установено по отношение на ответника, че последният дължи по договор за потребителски кредит № FL520409/24.03.2010 г. суми, подробно описани в исковата молба. Акцентирал е на това, че в срока за отговор на исковата молба М. Б. е направил възражение за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора, като ответникът е посочил, че въпреки притежаваното от него българско гражданство и постоянен адрес на територията на страната има обичайно местопребиваване на територията на Република Гърция, поради което международно компетентен е съответният съд в Република Гърция. Въззивният съд е посочил, че в чл. 18, § 2 от Регламент (ЕО) № 1215/2012 е уредена специалната компетентност по искове, предявени срещу потребител, а именно – в съдилищата на държавата членка, където същите имат местоживеене. Приел е, че макар Регламентът да използва понятието „местоживеене“, смисълът на това понятие не съвпада със смисъла, вложен в разпоредбите на чл. 93, ал. 1 и чл. 94, ал. 1 ЗГР, където са уредени две форми на връзка между определено физическо лице и българската държава във връзка с неговото местоживеене - постоянен и настоящ адрес, а е по-близко до „местопребиваването“, както е дефинирано в чл. 48, ал. 7 КМЧП. Счел е, че КМЧП е нормативният акт, който регламентира гражданските отношения с международен елемент и поради това при преценката на понятията следва да се вземат предвид именно неговите разпоредби. Съдът е отбелязал още, че от представените доказателства (годишни данъчни декларации за периода от 2018 г. до 2023 г. за доходи на М. Б. на територията на Република Гърция, полицейска карта, издадена в Република Гърция и декларация за получаването на пенсия от Република България от 02.12.2024 г., в която като настоящ адрес на ответника е посочена – Република Гърция) може да се заключи, че М. Б. пребивава трайно на територията на Република Гърция от 2018 г., както и че към момента на предявяване на исковата молба жизнените интереси на ответника са на територията на Република Гърция. Не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за директен достъп до касация. Не е достатъчно то да бъде само декларативно твърдяно, а е необходимо да бъде и обосновано в достатъчна степен. Както е изяснено в практиката по приложение на сочената разпоредба, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, или прилагане на норма в обратния на вложения в нея смисъл, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. Подобен порок на съдебния акт не се обосновава от частния жалбоподател, а настоящата инстанция няма задължение служебно да следи за този порок. Доводите на касатора, с които мотивира наличието на порока, всъщност представляват бланкетно позоваване на порока необоснованост - касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на разглеждане в настоящия стадий на касационното производство. При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК право на разноски има ответната по касация страна, на която следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер от 410 евро – адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС