Определение № 2129 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4052/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Булсатком“ ЕООД против решение № 158/03.05.2023 г., постановено по гр.д.№ 273/2023 г. от състав на Окръжен съд – Стара Загора. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел за основателен искът с правно основание чл.66, ал.2 КТ е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районен съд. Договорената свобода/като основен принцип на гражданското право/ е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и на добрите нрави, а при трудовите правоотношения законът в чл.66, ал.2 от КТ допълнително поставя като забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по- неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с К.. Сочената забрана обаче не отрича възможността страните по ТД да уговарят и други условия, които са по- благоприятни за работника от изрично установените със закон или в К., както правилно е било приети и в обжалваното първоинстанционно Решение. Поради което е правилен извода на РС, че уговорката по т.9 от Допълнителното споразумение/ДС/ важи, както когато Т. се прекратява от работодателя, така и когато се прекратява от работника/или служителя/- независимо от фактическото и правното основание за това, с изключение на случаите на евентуална виновност от страна на работника или служителя. Следователно при добросъвестност на работника/какъвто безспорно е процесния случай/, привилегироватата разпоредба на т.9 от ДС има своето действие за страните по това Т.. Защото не може да се приеме, че работникът/или служителят/ е бил недобросъвестен спрямо работодателя си единствено и само защото той е прекратил Т. с едностранно волеизявление, без наличие на виновно поведение от страна на работодателя. Поради което е неправилна, незаконосъобразна и недоказана защитната теза на работодателя- въззивник, че бившият му служител/въззиваемия/ би се облагодетелствал неоснователно при процесното прекратяване на Т. по негова инициатива и по негова изрична молба, независимо от останалите парични обезщетения, които работодателят му дължи. Това е в резултат на доброволно постигнато писмено съгласие между страните по Т. към момент/2017г./, много преди процесното прекратяване на Т. между страните/2019г./- тоест около 2 г. преди това. Поради което тази договорка в т.9 от ДС не е нито неясна, нито нищожна, нито незаконосъобразна, тъй като постигнатото между страните взаимно съгласие е в резултат на уредени между тях по- благоприятни за работника/служителя/ договорни условия, от предвидените в закона/КТ/ и в К. към този момент, при евентуално прекратяване на Т., каквото законът действително допуска. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Булсатком“ ЕООД [населено място] е поискал въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по материално правните въпроси за това какви са критериите, за да се приеме, че обезщетението по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД?; за това нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което се равнява на 12 месечни заплати (равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати за страната) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД?; за това приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ)?; за това длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави?; за това противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване?. Освен това са формулирани и втора група въпроси за това действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ?; за това има ли значение поведението на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ)-дължи ли работодателят обезщетение, ако е бил добросъвестна страна?. Като отделни въпроси в изложението на „Булсатком“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са поставени тези за това следва ли да се тълкува, че страните са отменили уговорка по допълнително споразумение, в случаите при които в последващо допълнително споразумение наименованието на клаузата съществува, без да е посочено съдържание, както и изрично препращане към клаузите на предходното споразумение? и за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема?. Последният въпрос не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото по отношение на страните в производството не е имало спор относно събраните по делото доказателства, което да налага съдът да приема едни, а да не приема други. Спорът между страните е бил за съществуването, валидността и тълкуването на уговорката по т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 година, по който въззивният съд се е произнесъл обсъждайки твърденията, възраженията и доводите на страните в тази насока. Във връзка с това е обсъден и въпроса за съществуването на уговорката, ако същата не е възпроизведена в последващо допълнително споразумение. Отговорът на този въпрос се съдържа в решение № 44/11.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2721/2021 година, по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че извод за отмяна на уговорката в този случай би бил погрешен. Той е предпоставен от неправилното разбиране, че след като с допълнително споразумение страните са изменили съдържанието на правоотношението, при всяко следващо допълнително споразумение те трябва да преутвърждават съгласието си. Вярно е обратното-веднъж изменили договора помежду си, поемайки нови права/задължения, страните са обвързани от постигнатото съгласие със силата на закон (чл.20а ЗЗД). За да се погасят допълнително поетите права/задължения е необходимо ново съгласие или настъпване на друг предвиден в закона погасителен способ. При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд се е съобразил с посочената практика на ВКС, като е възпроизвел и част от нея в мотивите на решението си. Поради това последните два въпроса от изложението на „Булсатком“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславят допускането на решението до касационно обжалване. Втората група от поставените в изложението на „Булсатком“ ЕООД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са намерили отговор освен в посоченото по-горе решение на ВКС, така и в решение № 28/28.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2376/2021 година, решение № 56/04.04.3022 година, постановено по гр. д. № 2700/2021 година, решение № 75/23.06.2022 година, постановено по гр. д. № 2712/20221 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 30/24.06.2022 година, постановено по гр. д. № 1883/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В същите е прието, че такава уговорка, като тази по т. 9 от допълнителното споразумение от 30.04.2015 година, е действителна и работодателят дължи обезщетение и в случаите когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ, като доколкото от значение за възникване на задължението е само прекратяването на правоотношението, то поведението на работодателя-дали той е добросъвестен или не е без значение. Обжалваното решение възпроизвежда тази практика, като се съобразява с нея, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по тази група въпроси. Отговорът на първата група въпроси се съдържа в решение № 28/28.03.2022 година, постановено по гр. д. № 2376/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което е даван отговор на въпроса противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника или служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, като е прието, че такова противоречие не е налице. Въззивният съд е съобразил установената практика, че следва служебно да следи за действителността на договорните клаузи, като тази негова преценка е намерила израз в мотивите на решението му и е съобразена с практиката по цитираните по-горе решения на ВКС. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да допуска. Водим от горното, състав на ВКС