Определение № 272 от 27.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4918/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. К. А., с адрес в [населено място], приподписана от адв. М. Л., против решение № 249 от 26 юли 2019 г., постановено по в.гр.д. № 326/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Враца, с което е потвърдено решение № 246 от 21 март 2019 г., постановено по гр.д. № 5268/2018 г. по описа на районния съд в гр. Враца, с което А. е осъден да заплати на П. И. С., с адрес в [населено място], сумата от 13000 лева получена без правно основание, преведена от сметката на С. по сметка на А., ведно със законната лихва от предявяването на иска, отхвърлено е възражението за съдебно прихващане, предявено от А. за сумата от 17000 лева с вземането на С., и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Подчертано е, че решаващите мотиви на въззивния съд за уважаване на исковата претенция са основани на незачитане на заявеното възражение за прихващане до размера на исковата претенция с аналогично по вид вземане като това на ищеца – произтичащо от неоснователно обогатяване при първоначална липса на основание. Съдът в противоречие с нормите на чл. 103, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД определя превратно преценката на предпоставките за надлежното упражняване на правото за прихващане чрез погасено по давност вземане на прихващащия, което вземане произтича от претендирана сума при първоначална липса на основание. Твърди се, че вземането на прихващащия е установено както по основание, така и по размер. Неправилни били изводите на съда относно изтичането на давността на вземането на прихващащия, тъй като съгласно задължителната практика на ВС (т. 7 на ППВС № 1/1979 г.), давността в случая тече от датата на престацията и преди изтичането й е могло да бъде извършено прихващане; неправилни са и изводите за изискуемостта на вземането, защото с факта на банковия превод към ищеца вземането става изискуемо. Неправилно било прието, че оспорването от ищеца на вземането на касатора, с което упражнява правото си на прихващане, е пречка за прихващането.; допустимо е прихващане както чрез въвеждане на погасено по давност вземане на прихващащия, така и чрез вземане на прихващащия, което той заявява, без да е настъпил неговия падеж. Съдът не е съобразил, че вземането на касатора е заявено като такова със същия характер като това на ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС според решение № 135 по гр.д. № 4273/2018 ., ІV г.о., и т. 7 на ППВС № 1/1979 г., и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросите са: от кога възниква вземането по престирана сума при първоначална липса на основание (чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД); от кога настъпва падежът и изпадането в забава на длъжника по задължение за връщане на получено при първоначална липса на основание; от кога започва да тече давността по претенцията за връщане на престирано при първоначална липса на основание; следва ли за надлежното упражняване на изявление (възражение за прихващане) чрез използване от страна на прихващащия на погасено по давност вземане от престирано при първоначална липса на основание, това вземане да е изискуемо и с настъпил падеж, след като е установено по основание и размер (ликвидно); следва ли изискуемостта на вземането на прихващащия, произтичащо от престирано при първоначална липса на основание, да е налице към датата на упражняване на изявлението (възражението) за прихващане, или е достатъчно да е налице единствено към момента, в който прихващането е могло да бъде извършено преди изтичане на давността. Ответникът П. И. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. А. Л., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липсата на предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за правилността на обжалваното решение. По делото е установено, че на 17.12.2013 г. ищецът е превел на касатора по банкова сметка сума в размер на 13000 лева; като основание за превода е посочено „захранване на сметка“; на 06.01.2009 г. от банкова сметка на касатора са преведени 17000 лева по банкова сметка на ищеца, с основание за превода „захранване на сметка“. Други доказателства по делото не са събрани. За да приеме първоинстанционното решение за правилно като краен резултат, въззивният съд сочи, че е установено заплащането на процесната сума от 13000 лева от ищеца на касатора, но касаторът не е навел конкретни доводи за наличие на правно основание за превеждане на процесната сума, и не е представил съответните доказателства, поради което главният иск е приет за основателен. За неоснователно е прието възражението за прихващане със сумата от 17000 лева, тъй като вземането не е установено по основание и размер и не е безспорно между страните към момента на изявлението за прихващане. Възражението е направено с отговора на исковата молба, като преди провеждането на първото заседание по делото с молба от 05.03.2019 г. ищецът е направил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на тази сума; давностният срок е изтекъл на 06.01.2014 г., а вземането на ищеца е възникнало на 17.12.2013 г., като становището на касатора е, че в периода 17.12.2013 г.-06.01.2014 г. е могло да стане прихващане между двете вземания, позовавайки се на чл. 103, ал. 2 ЗЗД. Съдът е отрекъл прихващане да е могло да бъде извършено, тъй като към момента на изтичане на давността и конкретно в релевирания от касатора период, посочен по-горе, вземането му не е било ликвидно, и така не са били налице предпоставките за извършване на прихващане; съдебното прихващане в случая настъпва след като влезе в сила решението, с което се установяват насрещните вземания и тяхната изискуемост, така че им се придава занапред качеството ликвидност. Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване поради вероятната недопустимост на въззивното решение, свързано с редовността на исковата молба. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 260 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,