Определение № 151 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1277/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ срещу въззивно решение № 215 от 10.12.19г.по в.гр.д. № 509/19г.на Сливенския окръжен съд.С него частично е отменено решение № 202 от 19.12.18г.по гр.дело № 543/18г.на Сливенския районен съд и е постановено друго,с което е признато за установено между страните по предявен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК,че М. П. Г. има право на общо 73 дни допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа всяко тримесечие за периода 1.03.2003г. – 30.06.14г. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа,че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд следните правни въпроси: Приложим ли е институтът на погасителната давност за предявяване на иск, с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006г. /отм./, от кой момент започва да тече срокът за претендиране на допълнителен отпуск за положен извънреден труд и за какъв период може да се претендира; Допустим ли е иск за признаване за установено, че ищецът има право на допълнителен платен отпуск за компенсиране на основание чл.211 ал.5 от ЗМВ /отм./за периода от 2003г.до 30.06.14г.,при действащи служебни правоотношения през 2018г. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че повдигнатият от касатора въпрос, касаещ приложимостта на погасителната давност към правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд е предмет на Тълкувателно решение № 6 от 2017г.на ОСГК на ВКС, намира, че производството по делото следва да бъде спряно на основание чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателното решение. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.