Определение № 618 от 24.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2330/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Ш., А. Ш., С. Ш. и А. Ш., срещу определение № 1909 / 19.07.2022г. по гр.д. № 2219/2021г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение от 07.12.2021г. в частта за разноските, присъдени в полза на ЗД „Бул Инс“ АД. В частната касационна жалба се твърди, че определението на въззивния съд по чл.248, ал.1 ГПК е неправилно. По отношение на присъдените в полза на застрахователя разноски за въззивното производство се поддържа, че те са недължими, тъй като: 1/ няма доказателства адвокатския хонорар от 3000 лева да е заплатен - не е достатъчно в договора за защита и съдействие да бъде посочено, че сумата е платена изцяло авансово в брой, а трябва да бъде посочено, „че е платена и получена изцяло авансово и в брой като размер“; 2/ платената от застрахователя държавна такса е в полза на АС –София, поради тя е недължима от жалбоподателите, поради това, че са освободени от заплащане на държавни такси. Във връзка с присъдените разноски за първата инстанция се твърди тяхната недължимост, тъй като едната молба на застрахователя по чл.80 ГПК е без входящ номер и отразяване в протокола, а другата - с изх. № от 14.04.2021г., след датата на даване ход на устните състезания- 09.04.2021г. По отношение на незаплащането на хонорара на пълномощника на ответника по исковете за първоинстанционното производство се излагат същите съображения, които са направени във връзка с отразяване на плащането на адвокатското възнаграждение в производството пред апелативния съд. Ответникът по частната жалба, ЗД „Бул Инс“ АД не представя отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но е неоснователна. Въззивният съд в обжалваното определение е приел, че при отхвърляне на исковете на жалбоподателите с влязло в сила решение, на ответното застрахователно дружество се дължат всички претендирани и направени от него разноски за двете инстанции. Счел е за неоснователно възражението на ищците за липса на доказателства за реално плащане на адвокатските възнаграждения за двете инстанции, тъй като в представените договори за правна защита и съдействие изрично е посочено, че хонорарът е заплатен изцяло авансово в брой. Изложени са съображения, че независимо, че ищците са освободени от заплащане на държавна такса, това не ги освобождава при неблагоприятен за тях изход на спора, да понесат разноските, които другата страна е направила при изцяло неоснователно воден процес. Правилни са изводите на апелативния съд, че са налице доказателства за реалното заплащане на адвокатското възнаграждение на пълномощника на застрахователя за двете инстанции с оглед съдържанието на представените във всяка от тях договори за правна защита и съдействие. В договора за представителство пред първата инстанция /бланка от кочан/ е вписано договорено възнаграждение от 5000 лева, в графа „начин и срок на плащане“ - авансово в брой, а в графа „платена сума“- 5000, от които в брой 5000. В договора за представителство във въззивното производство /бланката не е от кочан/ договореното възнаграждение е 3000 лева с ДДС, а в графа „начин и срок на плащане“ е посочено „платени авансово изцяло в брой“. И в двата договора изрично е посочено, че начина на плащане е в брой и е извършено авансово, като в първия договор е обозначен размера на платената сума, а в другия - че договореното възнаграждение е платено изцяло, поради което отразяванията в договорите имат характер на разписва, съобразно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по исковете и в двете инстанции своевременно е направил искания за присъждане на разноските (до приключване на разглеждане на делото в съответната инстанция), като представянето на списък на разноските по чл.80 ГПК не е предпоставка за произнасянето на съда по чл.81 ГПК, а от там и за присъждане на дължимите на страната, съобразно изхода на спора, разноски. Списъкът по чл.80 ГПК единствено е условие за допустимост на евентуална молба на страната за изменение на решението в частта относно размера на присъдените в полза на тази страна разноски – т.9 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, ирелевантен за настоящия спор е повдигнатият от жалбоподателите въпрос, дали и кога застрахователят е депозирал списък на разноските по чл.80 ГПК, доколкото последният не е подал молба по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение относно размера на присъдените му разноските. Настоящият състав възприема изцяло даденото с решение № 67 / 03.04.2014г. по гр.д. № 2944 / 2013г. на IV г.о. на ВКС, разрешение на процесуалноправния въпрос за разликата между дължимостта на такси и разноски за извършването на съдопроизводствени действия, които страната е поискала, от една страна, и отговорността за разноските, които насрещната страна е направила при неблагоприятен изход на делото, от друга страна. Според него, докато отношението между страната и съда във връзка с дължимостта на разноските за производството по делото е процесуалноправно, на власт и подчинение и съдът служебно постановява принудителното събиране на разноските по реда чл.77 ГПК, вкл. и след приключване на делото, то отговорността за разноските по делото по чл.78 ГПК е облигационно правоотношение между страните по спора, има материалноправен характер, обхваща само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото, страната не може да бъде освободена от нея, обусловена е винаги от изхода на спора и може да бъде реализирана само във висящ исков процес. В случая ищците смесват възникналото между застрахователя и въззивния съд процесуално правоотношение, по което е заплатена дължимата от застрахователя към съда държавна такса по въззивната му жалба, с деликтното правоотношение между главните страни в процеса относно отговорността за разноските, обусловена единствено от изхода на спора и направата на реални разноски в процеса по см. на чл.78, ал.1 ГПК. Предвид изложеното, несъстоятелно е възражението им, че поради освобождаването им по реда на по чл.83 ГПК от внасяне на такси, те не дължат направените от насрещната страна разноски за заплатените от нея такси в процеса. С оглед горното, определението по чл.248, ал.1 ГПК следва да бъде потвърдено, като законосъобразно, тъй като в него отговорността за разноските правилно е изведена от изхода на спора и реално направените във въззивното и първоинстанционното производство разноски. Водим от горното, Върховният касационен съд